Последна саможертва

Изглеждаше така, сякаш напоследък не бе спал. Под очите

му се виждаха тъмни сенки, а красивото му лице изглеждаше

уморено. Не можех да кажа дали умората му е физическа, или

психическа. Въпреки това на устните му, както винаги, заигра

ленивата му усмивка.

– Ваше величество – поздрави той помпозно Лиса.

– Престани – скастри го тя. – И ти би трябвало да знаеш, че

се налага да се съобразяваш с някои неща.

– Никога не съм го правил – парира той. – Това ти би тряб-

вало да го знаеш.

Видях, че я напуши смях, но после ме погледна и стана се-

риозна, осъзнала, че едва ли сега е моментът да-се-позабавля-

ваме-с-Ейдриън.

– Ами – поде тя смутено, като хич не изглеждаше царстве-

но. – Трябва да свърша един куп неща. – Осъзнах, че се кани

да изчезне. Аз бях отишла с нея на семейния разговор, а сега

тя се канеше да ме изостави. Макар че навярно така беше

по-добре. Този разговор с Ейдриън така или иначе беше не-

избежен. Както бях казала на Дмитрий, трябваше сама да

свърша това.

– Не се и съмнявам – казах ѝ. По лицето ѝ се изписа коле-

бание, все едно че внезапно е премислила. Чувстваше се ви-

новна. Безпокоеше се за мен и искаше да остане. Докоснах я

леко по ръката. – Всичко е наред, Лис. Ще се справя. Тръгвай.

 487 

р и ш е л м и й д

В отговор тя ми стисна ръката. В очите ѝ се четеше, че ми

желае късмет. Сбогува се и с Ейдриън и излезе, като затвори

вратата след себе си.

Сега бяхме само двамата.

Остана на леглото ми, като ме наблюдаваше внимателно.

Усмивката, с която бе изпратил Лиса, все още бе върху устни-

те му, сякаш нищо особено не предстоеше. Но аз знаех, че не е

така, и не се опитах да прикрия чувствата си. Беше уморител-

но да стоя права, затова се отпуснах в близкия стол и нервно

се зачудих откъде да започна.

– Ейдриън...

– Нека да започнем с това, малък дампир – заговори той

със сърдечен тон. – Преди да напуснеш кралския двор ли за-

почна?

Отне ми един момент да проследя този рязък обрат в разго-

вора. Питаше ме дали с Дмитрий сме били заедно преди арес-

туването ми. Бавно поклатих глава.

– Не. Бях с теб. Само с теб. – Тогава наистина бях връх-

летяна от цяла вихрушка от емоции, но намеренията ми бяха

непоклатими.

– Добре. И това е нещо – рече той. Част от любезността му

започна да се изпарява. Тогава долових, макар и слабо: алко-

хол и цигари. – По-добре да съживиш стария огън в разгара на

някоя битка, в някое преследване или както там го наричаш,

отколкото да ме мамиш под носа ми.

Сега поклатих глава още по-нетърпеливо.

– Не, кълна ти се. Не съм направила... нищо не се е случило

тогава... не и докато... – Поколебах се как точно да продължа.

– По-късно? – предположи той. – Което означава, че всич-

ко е наред?

– Не! Разбира се, че не. Аз...

По дяволите. Оплесках всичко. Само защото не бях мамила

Ейдриън в кралския двор, не означаваше, че по-късно не съм

го измамила. Можеш да го наречеш както искаш, но нека си го

признаем: да спиш с друг мъж в хотелска стая, когато си имаш

гадже, си е чиста изневяра. И няма значение дали този мъж е

любовта на живота ти или не.

– Съжалявам – промълвих. Това бе най-простото и най-

 488 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

подходящото, което можех да му кажа. – Съжалявам. Това,

което направих, не беше редно. Не исках да стане така. Ми-

слех си... наистина си мислех, че между него и мен всичко е

приключило. Бях с теб. Исках да бъда с теб. И тогава осъз-

нах, че...

– Не, не... спри. – Ейдриън вдигна ръка. Гласът му бе на-

прегнат, но маската му на безразличие започна да се пропук-

ва. – Наистина не искам да слушам за осенилото те велико

прозрение как вие двамата сте родени един за друг или какво-

то и да е там.

Онемях, защото... ами точно това бе осенилото ме прозрение.

Ейдриън прокара пръсти през косата си.

– Наистина вината е моя. Щеше да ми избоде очите. Колко

пъти съм го виждал? Знаех, че ще се случи. Отново и отново

ти ми повтаряше, че си приключила с него... и отново и отново

аз ти вярвах, независимо какво виждаха очите ми. Независи-

мо какво ми подсказваше сърцето. Вината. Е. Моя.

Беше малко несвързано бърборене – не нервно, както при

Джил, но в него се долавяше нещо нестабилно, което ме раз-

тревожи. Запитах се дали не е на прага да загуби разсъдъка

си. Праг, към който може да се каже, че аз го бях тласнала.

Исках да отида при него, но проявих разум да остана седнала

на стола.

– Ейдриън, аз...

– Аз те обичах! – изкрещя той. Скочи от леглото толкова

бързо, че ме изненада. – Обичах те, а ти ме съсипа. Открадна

сърцето ми и го стъпка. Със същия успех можеше да ме про-

бодеш! – Промяната в чертите на лицето му също ме изнена-

да. Гласът му изпълваше стаята. Толкова много мъка, толкова

много гняв. Толкова необичайно за типичния Ейдриън. Закра-

чи към мен, притиснал ръка към гърдите си. – Аз. Те. Обичах.

А ти през цялото време си ме използвала.

– Не, не. Не е вярно. – Не се страхувах от Ейдриън, но пред

този изблик на емоции се смразих. – Не съм те използвала.

Обичах те. И още те обичам, но...

Той изглеждаше отвратен.

– Роуз, стига.

– Точно това искам да кажа! Обичах те. – Сега бе мой ред да

 489 

р и ш е л м и й д

се изправя, без да обръщам внимание на болката, като се опи-