Последна саможертва

много пъти ми е правила мръсни номера, но никога не съм

пожелавала смъртта ѝ. Обаче очевидно някой я бе пожелал и

бе оставил следи, които водеха право към мен, като най-ули-

чаващите бяха отпечатъци от пръстите ми върху сребърния

кол, с който е била убита Татяна. Разбира се, това беше моят

сребърен кол, така че беше съвсем естествено отпечатъците

ми да са върху него. Изглежда обаче никой не смяташе този

факт за важен.

 8 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Въздъхнах отново и извадих от джоба си малкия, смачкан

лист. Единственото ми четиво. Стиснах го в ръката си, нямаше

нужда да гледам думите. Отдавна ги бях научила наизуст. Съ-

държанието на бележката ме караше да се питам какво съм зна-

ела за Татяна. Изобщо ме караше да си задавам много въпроси.

Объркана и потисната от заобикалящата ме обстановка,

аз се измъкнах от нея, за да се вмъкна в нечия друга: на мо-

ята най-добра приятелка Лиса. Лиса беше морой и помеж-

ду ни имаше телепатична връзка, която ми позволяваше да

прониквам в съзнанието ѝ и да виждам света през нейните

очи. Всички морои владеят някоя от магиите на елементите.

Магията на Лиса беше духът – елемент, който бе свързан с

психическите сили и дарбата да лекува. Срещаше се рядко

сред мороите, които обикновено владееха по-материалните

елементи, и затова ние знаехме съвсем малко за неговите

възможности... които бяха невероятни. Преди няколко годи-

ни тя бе използвала духа, за да ме върне от мъртвите, и това

бе изковало нашата връзка.

Да съм в съзнанието ѝ, ме освобождаваше от моята клетка,

но не ми помагаше да реша проблема си. Лиса работеше усиле-

но, за да докаже невинността ми още от момента, в който бяха

изнесени доказателствата срещу мен. Използването на сребър-

ния ми кол за убийството бе само началото. Противниците ми

не си губиха времето, за да напомнят на всички враждебното

ми отношение към кралицата, а освен това бе намерен свидетел

относно местонахождението ми по време на убийството. Тези

свидетелски показания ме лишаваха от алиби. Кралският съвет

реши, че има достатъчно доказателства, за да се образува про-

цес срещу мен и да ме изправят пред официален съд – където

щеше да бъде произнесена присъдата ми.

Лиса отчаяно се опитваше да привлече вниманието на

всички и да ги убеди, че съм била несправедливо обвинена.

Ала ѝ беше трудно да открие някой, който да я изслуша, още

повече че кралският двор на мороите бе изцяло зает с приго-

товленията за погребението на Татяна. Смъртта на един мо-

нарх е много важно събитие. От цял свят пристигаха морои и

дампири – полувампири като мен, – за да присъстват на цере-

монията. Храна, цветя, украса... дори музиканти... Пълна про-

 9 

р и ш е л м и й д

грама. Имах чувството, че подготовката за сватбата на Татяна

нямаше да е толкова пищна. Сред тази всеобща суетня и шум

в момента никой не го беше грижа за мен. Що се отнасяше до

повечето, аз бях прибрана на сигурно място и нямаше опас-

ност отново да убия. Убиецът на Татяна бе намерен. Справед-

ливостта щеше да възтържествува. Случаят бе приключен.

Преди да добия ясна представа къде се намира Лиса, някаква

суматоха в затвора ме изтръгна от съзнанието ѝ и аз се върнах

обратно в своята глава. Някой влезе в коридора и сега говоре-

ше с охраната, настоявайки да се види с мен. От дни това беше

първото ми посещение. Сърцето ми се разтуптя и скочих към

решетките, изпълнена с безумната надежда, че е дошъл някой,

който ще ми каже, че всичко е било една ужасна грешка.

Посетителят ми не беше точно този, когото очаквах.

– Старче – промълвих уморено. – Какво правиш тук?

Пред мен стоеше Ейб Мазур. Както винаги, гледката не

беше за изпускане. Беше средата на лятото – горещо и влажно,

след като се намирахме насред провинциална Пенсилвания, –

ала това не му бе попречило да се облече в костюм. Беше в

обичайния за него крещящ стил, но идеално ушит, в допълне-

ние с бляскава риза от пурпурна коприна и шал в тон, който си

беше истински убиец. Златните бижута проблясваха на фона

на мургавата му кожа. Стори ми се, че наскоро е подстригал

късата си черна брада. Ейб беше морой и макар да не беше от

кралски произход, имаше достатъчно влияние и връзки.

Освен това ми беше баща.

– Аз съм твоят адвокат – заяви той жизнерадостно. – И

разбира се, съм тук, за да ти дам правен съвет.

– Ти не си адвокат – напомних му. – И последният ти съвет

не ми помогна особено.

Беше злобно от моя страна. Ейб – въпреки че нямаше про-

фесионална подготовка – ме бе защитавал на изслушването.

Очевидно, след като бях затворена и ме очакваше процес, ре-

зултатите от защитата му не бяха велики. Но в уединението

си започнах да осъзнавам, че той е бил прав за нещо. Нито

един адвокат, без значение колко добър, не би могъл да ме

спаси на това изслушване. Трябваше да му призная, че се бе

застъпил за изгубена кауза, макар че, като се имаше предвид,

 10 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

че се познавахме съвсем бегло, все още не бях сигурна защо

го бе направил. Най-вероятната ми хипотеза беше, че просто

не вярва на кралските потомци, а и се е почувствал задължен

като баща. В този ред.

– Представянето ми беше идеално – възрази той. – Докато