Последна саможертва

завладяващата ти реч, в която заяви: „ако бях убийцата“, не ни

помогна особено. Да наведеш съдията на подобни мисли, не

беше най-умното, което би могла да сториш.

Пренебрегнах саркастичната му забележка и скръстих ръце.

– И така, какво правиш тук? Зная, че не е само родителско

посещение. Ти никога не правиш нищо без причина.

– Разбира се, че не. Защо бих правил каквото и да е без

причина?

– Не започвай пак с твоята кръгова логика.

Той ми смигна.

– Не бъди завистлива. Ако работиш упорито и си го поста-

виш за цел, може би някой ден ще си проличи, че си наследила

блестящите ми умения за логическо разсъждение.

– Ейб – прекъснах го, – давай по същество.

– Добре, добре – въздъхна той. – Дойдох, за да ти съобщя,

че процесът ти може да се състои по-скоро.

– К-какво? Това са страхотни новини! – Или поне аз така си

мислех. Неговото изражение показваше обратното. Послед-

ното, което чух, беше, че процесът можеше да бъде насрочен

за след няколко месеца. Само мисълта за това – да остана тол-

кова дълго в тази килия – ме накара отново да почувствам

пристъп на клаустрофобия.

– Роуз, предполагам, разбираш, че процесът ти ще бъде

почти идентичен с изслушването. Същите доказателства и

осъдителна присъда.

– Да, но вероятно трябва да има нещо, което бихме могли

да направим преди това, нали? Да открием доказателство, ко-

ето да докаже, че съм невинна? – Внезапно осъзнах какъв е

проблемът. – Когато каза, че процесът може да се състои „по-

скоро“, колко скоро имаше предвид?

– В идеалния случай те биха искали да е след коронясва-

нето на новия крал или кралица. Нали се сещаш, като част от

празненствата след церемонията.

 11 

р и ш е л м и й д

Тонът му беше безгрижен, но докато се взирах в тъмните

му очи, осъзнах цялото му значение. В главата ми заподска-

чаха числа.

– Погребението е тази седмица, а изборите са веднага след

това... Значи казваш, че мога да бъда изправена пред съда и

осъдена, да речем, след две седмици?

Ейб кимна.

Хвърлих се отново към решетките, докато сърцето ми бяс-

но туптеше в гърдите ми.

– Две седмици? Сериозно ли говориш?

Когато каза, че процесът може да бъде изтеглен по-напред,

предположих, че дотогава има още поне месец. Достатъчно

време, за да се открие ново доказателство. Как щях да го от-

крия? Не ми беше ясно. А ето че сега времето ме притискаше.

Две седмици не бяха достатъчни, особено при тази оживена

дейност в двора. Само допреди няколко минути негодувах

срещу времето, което щеше да се наложи да прекарам в тази

килия. Сега изведнъж се оказа, че разполагам с прекалено

малко време, а отговорът на следващия ми въпрос можеше

само да влоши нещата.

– Колко дълго? – попитах, опитвайки се да овладея тре-

перенето на гласа си. – Колко дълго след произнасянето на

присъдата... ще я изпълнят?

Все още не знаех какво точно съм наследила от Ейб, но

определено притежавахме поне едно общо качество: способ-

ността да поднасяме лошите новини, без да трепнем.

– Вероятно веднага.

– Веднага? – Отстъпих назад и понечих да се строполя вър-

ху леглото, но сетне се стрелнах отново напред, възбудена от

нов прилив на адреналин.

– Веднага. Така. Две седмици. След две седмици аз може да

съм... мъртва.

Защото това беше нещото – нещото, което тегнеше над гла-

вата ми от мига, в който стана ясно, че някой е изфабрику-

вал достатъчно доказателства, за да ме обвинят. Убийците на

кралици не ги изпращаха в затвора. Тях ги екзекутираха. За

много малко престъпления мороите и дампирите получаваха

подобно наказание. Опитвахме се правосъдието ни да е циви-

 12 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

лизовано, да покажем, че сме по-добри от кръвожадните стри-

гои. Но определени престъпления според закона заслужаваха

смъртно наказание. Определени хора го заслужаваха – като

например убийците на владетелите. Докато бъдещето ми се

сгромолясваше, усетих как цялата се разтрепервам, а сълзите

ми заплашват да рукнат.

– Това не е справедливо! – извиках на Ейб. – Не е справед-

ливо и ти го знаеш!

– Няма значение какво мисля аз – отвърна баща ми спокой-

но. – Просто ти съобщавам фактите.

– Две седмици – повторих. – Какво можем да направим за

две седмици? Искам да кажа... ти разполагаш с някаква следа,

нали? Или... или... дотогава ще можеш да откриеш нещо? Това

е по твоята част. – Говорех несвързано и осъзнавах, че звуча

истерично и отчаяно.

– Ще бъде трудно да се постигне много – обясни той. –

Дворът е зает с погребението и изборите. Цари безпорядък –

което едновременно е добре и лошо.

Знаех всичко за приготовленията от наблюденията ми вър-

ху Лиса. Усещах зараждащия се хаос. Да се открие някакво

доказателство в цялата тази бъркотия, можеше да е не само

трудно, а направо невъзможно.

Две седмици. След две седмици може да съм мъртва.

– Не мога – заговорих с пресекващ глас, – не ми е... отреде-

но да умра по този начин.

– О? – повдигна вежди той. – И как се предполага, че ще

умреш?

– В битка. – Една предателска сълза се търкулна по буза-

та ми и побързах да я изтрия. Досега винаги съм поддържала

имиджа на кораво момиче. Не исках да го разруша, не и сега,