Последна саможертва

когато имаше най-голямо значение. – Докато се сражавам.

Защитавайки онези, които обичам. А не... не след някаква си

планова екзекуция.

– Това също е един вид битка – промърмори Ейб замисле-

но. – Само че не е директна схватка. Две седмици са си две

седмици. Лошо ли е? Да. Но е по-добре от една седмица. А и

няма невъзможни неща. Може би ще се появи някакво ново

доказателство. Просто трябва да чакаш и да се надяваш.

 13 

р и ш е л м и й д

– Мразя да чакам. Тази килия... е толкова малка. Не мога да

дишам. Това ще ме убие преди екзекуцията.

– Много се съмнявам. – Изражението на Ейб беше студе-

но, лишено от всякакво съчувствие. Корава любов. – Ти си се

изправяла безстрашно сама срещу цяла дузина стригои, а не

можеш да понесеш някаква си малка килия?

– Въпросът не е в килията! А че трябва да чакам всеки ден в

тази дупка, докато часовникът отброява неумолимо минутите

до моята смърт и няма почти никакъв начин да го спра.

– Понякога най-големите изпитания на силата ни са ситуа-

ции, които привидно не изглеждат опасни. Понякога оцелява-

нето е най-трудното нещо.

– О. Не. Не. – Отдръпнах се и закрачих из малкото прос-

транство. – Не започвай с тези философски тъпотии. Звучиш

като Дмитрий, когато ми изнася дълбокомислените си лекции

за живота.

– Той е оцелял в същата ситуация. Преживял е и други неща.

Дмитрий.

Поех дълбоко дъх, за да се успокоя, преди да отговоря.

Преди тази каша с убийството Дмитрий беше най-голямото

усложнение в живота ми. Преди година – макар че ми се стру-

ва цяла вечност – той беше мой инструктор в Академията и

ме обучаваше за дампир пазител, който защитава мороите.

Влюбихме се – нещо, което не ни беше позволено. Справихме

се със ситуацията по най-добрия възможен начин, на който

бяхме способни, и дори открихме начин да бъдем заедно. Тази

надежда изчезна, когато той бе ухапан и превърнат в стригой.

За мен това беше като оживял кошмар. Тогава, благодарение

на чудо, което никой не вярваше, че е възможно, Лиса използ-

ва духа, за да го превърне отново в дампир. Ала за съжаление

нещата не станаха отново такива, каквито бяха преди нападе-

нието на стригоите.

Изгледах кръвнишки Ейб.

– Дмитрий е оцелял, но беше ужасно потиснат! И все още

е! За всичко.

Пълната тежест на зверствата, които бе извършил като

стригой, още преследваха Дмитрий. Той не можеше да си

прости и се кълнеше, че повече не може да обича никого. А

 14 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

и фактът, че сега излизах с Ейдриън, не помагаше особено на

отношенията ни. След поредица безплодни усилия приех, че

всичко помежду ни е приключило. Продължих напред с на-

деждата, че с Ейдриън бих могла да имам нещо истинско.

– Вярно е – рече Ейб сухо. – Той е потиснат, но пък и ти си

една картинка на щастие и радост.

Въздъхнах.

– Понякога, като говоря с теб, все едно разговарям със себе

си: също толкова дяволски вбесяващо. Има ли и друга причи-

на да си тук? Друга, освен да ми донесеш ужасните новини?

Май щях да съм по-щастлива да си живея в неведение.

Не искам да умра по този начин. Не искам да седя и да

чакам да се случи. Моята смърт не е дата, отбелязана в

календара.

Той сви рамене.

– Просто исках да те видя. И да огледам килията.

Да, така беше. Докато говорехме, погледът на баща ми ви-

наги се връщаше към мен; нямаше съмнение, че основното

му внимание е насочено към мен. Във взаимната ни размя-

на на реплики нямаше нищо, което да обезпокои пазачите ми.

Но доста често виждах как погледът на Ейб обхожда всичко,

докато очите му се стрелкат наоколо – коридора, килията и

всякакви други подробности, които намираше за интересни.

Ейб не си бе извоювал репутацията на змей – или огромна

змия – за нищо. Беше пресметлив, винаги търсеше изгода от

всяка ситуация. Изглежда склонността ми към откачени пла-

нове бе семейна черта.

– Освен това исках да ти помогна да мине времето ти по-

бързо. – Той се усмихна, измъкна изпод мишницата си две

списания и една книга и ги провря през решетките. – Може би

това ще свърши работа.

Съмнявах се, че каквито и да било развлечения ще напра-

вят двете седмици, оставащи до смъртта ми, по-поносими.

Книгата беше „Граф Монте Кристо“. Взех я. Исках да измис-

ля някаква остроумна шега, да направя нещо, така че всичко

това да изглежда по-малко реално.

– Гледала съм филма. Деликатният ти символизъм не е чак

толкова деликатен. Освен ако не си скрил пила в нея.

 15 

р и ш е л м и й д

– Книгата винаги е по-добра от филма. – Той понечи да се

обърне. – Може би следващия път ще проведем литературна

дискусия.

– Почакай. – Захвърлих върху леглото материала за че-

тене. – Преди да си отидеш... в цялата тази бъркотия, никой

изобщо не повдигна въпроса кой действително я е убил. – Ко-

гато Ейб не отговори веднага, го изгледах остро. – Ти вярваш, че не съм го направила аз, нали? – Нищо чудно да си мислеше,

че съм виновна, и въпреки това да се опитваше да ми помогне.

Щеше да бъде напълно в негов стил.

– Вярвам, че моята сладка дъщеря е способна на убий-

ство – каза той накрая. – Но не и на това.

– Тогава кой го е направил?