Последна саможертва

Но първо аз имах нужда да узная истината. Трябваше да

се уверя, че тази бележка наистина е написана от Татяна. Бях

сигурна, че бих могла да разбера, ала това включваше нещо,

което мразех да правя.

Е, защо не? И без това в момента не бях кой знае колко заета.

Станах от леглото, извърнах се с гръб към решетките и се

втренчих в голата стена, за да се концентрирам. Напрегнах се

и след като си напомних, че съм достатъчно силна, за да запа-

зя контрол, свалих вътрешните бариери, които винаги подсъз-

нателно издигах около съзнанието си. Огромно напрежение

бе свалено от мен, все едно бе изпуснат въздух от балон.

И внезапно бях заобиколена от призраци.

 18 

Г л а в а 2

Както винаги, беше объркващо. Лица и черепи, прозрач-

ни и светещи – кръжаха около мен. Аз ги привличах,

трупаха се като облак, сякаш искаха отчаяно да кажат

нещо. И вероятно наистина го правеха. Призраците, които

обитават този свят, са неспокойни души, които имат причини,

за да не преминат в отвъдното. Когато Лиса ме върна от мърт-

вите, аз останах свързана с техния свят. Бяха ми нужни доста

усилия и самоконтрол, за да се науча да блокирам призраците,

които ме следваха. Магическите защити, които пазеха морои-

те, всъщност държаха повечето духове далеч от мен, но този

път исках да са тук. Да им дам този достъп, да отворя защит-

ните си стени... ами, беше си опасно.

Нещо ми подсказваше, че ако някога е имало неспокоен

дух, то това ще бъде кралицата, която е била убита в собст-

веното ѝ легло. Не видях познати лица сред тази група, но не

губех надежда.

– Татяна – прошепнах, концентрирайки мислите си върху

мъртвото лице на кралицата. – Татяна, ела при мен.

Някога можех много лесно да призовавам един дух: прияте-

лят ми Мейсън, който бе убит от стригой. Въпреки че с Татяна

не бяхме толкова близки, колкото с Мейсън, двете с нея опреде-

лено бяхме свързани. Мъглявината от лица се завъртя пред мен

и започнах да се отчайвам. Тогава изведнъж тя се появи.

Беше с дрехите, с които е била убита – дълга нощница и

пеньоар, целите в кръв. Чертите ѝ бяха размазани, трепка-

 19 

р и ш е л м и й д

ха като екран на развален телевизор. При все това короната

на главата ѝ и величествената ѝ осанка ѝ придаваха същото

кралско излъчване, което помнех. Тя просто се взираше в мен,

тъмният ѝ поглед направо пронизваше душата ми. В гърдите

ми се надигна буря от емоции. Както винаги, когато бях около

нея, в мен лумнаха гняв и възмущение. Но изведнъж тези чув-

ства бяха разсеяни от изненадваща вълна на симпатия. Ничий

живот не биваше да свършва като нейния.

Поколебах се, изплашена, че пазачите ще ме чуят. Имах чув-

ството, че няма значение колко тихо говоря, а и никой от тях не

можеше да види това, което виждах аз. Вдигнах бележката.

– Ти ли си написала това? – попитах на един дъх. – Това

вярно ли е?

Тя продължи да се взира в мен. И духът на Мейсън се дър-

жеше по същия начин. Да призовеш мъртвите, е едно; да об-

щуваш с тях – съвсем друго.

– Трябва да знам. Ако съществува друг потомък на Драго-

мир, ще го намеря. – Нямаше смисъл да привличам внимание-

то върху факта, че не бях в положението да намеря когото и да

било. – Но трябва да ми кажеш. Ти ли си написала това писмо?

Истина ли е?

Единственият отговор беше този влудяващ втренчен поглед.

Чувството ми на безсилие нарасна, а присъствието на всички

тези духове започна да ми причинява главоболие. Очевидно и

мъртва, Татяна беше също така вбесяваща, както като жива.

Канех се да издигна отново защитните си стени и да про-

пъдя призраците, когато Татяна направи почти незабележимо

движение. Кимна съвсем леко. Втренченият ѝ поглед се откло-

ни към листа в ръката ми и сетне, като с магическа пръчка, тя

изчезна.

Издигнах бариерите си, като напрегнах цялата си воля, за

да се отделя от мъртвите. Главоболието ми не изчезна, но оне-

зи лица – да. Отпуснах се отново върху леглото и се втренчих

невиждащо в бележката. Бях получила отговор. Бележката

беше истинска. Татяна я бе написала. Някак си се съмнявах,

че духът ѝ ще има причина да ме излъже.

Опънах се върху леглото, отпуснах глава върху възглавни-

цата и зачаках ужасната пулсираща болка да стихне. Затворих

 20 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

очи и използвах духовната връзка, за да разбера какво прави

Лиса. След ареста ми тя беше заета да убеждава и да спори в

моя защита, затова очаквах да върши нещо подобно. Вместо

това, тя... пазаруваше дрехи.

Едва не се почувствах обидена от лекомислието на най-

добрата си приятелка, докато не осъзнах, че избира траурна

рокля. Намираше се в един от специалните магазини в дво-

ра, където пазаруваха само кралските особи. За моя изненада

Ейдриън беше с нея. Гледката на познатото му красиво лице

донякъде разпръсна страха ми. Едно бързо проникване в съз-

нанието ѝ ми обясни защо той е тук: тя го бе убедила да я

придружи, защото не искаше да го оставя сам.

Можех да разбера защо. Той беше мъртво пиян. Беше ис-

тинско чудо, че може да се държи на краката си. Всъщност

дълбоко подозирах, че стената, на която се бе облегнал, е

единственото, което го държеше прав. Кестенявата му коса бе

разрошена – но не нарочно в обичайния му артистичен стил.