Последна саможертва

Никой не ми отговори, защото пред мен внезапно изскочиха трима пазители. Очевидно не всички бяха в църквата. Двамата с Дмитрий се спуснахме начело на групата, движейки се като един, както винаги в битка. Ейдриън каза, че илюзията, която е разпрострял върху групата ни, няма да издържи, ако някой се изправи директно пред нас. Исках да съм сигурна, че двамата с Дмитрий ще сме първите, които ще се изправят срещу пазителите, с надеждата, че те няма да разпознаят другите зад нас. Хвърлих се без колебание в схватката, подчинявайки се на защитните си инстинкти. Но в тези частици от секундата осъзнах целия ужас на случващото се.

И преди съм се била с пазители и винаги съм се чувствала виновна. Сражавах се с онези в затвора Тарасов, както и с охраната на кралицата по време на ареста ми. Макар че всъщност не познавах нито един от тях, достатъчно лошо беше да зная, че са колеги… но сега? Сега се изправях пред едно от най-трудните предизвикателства в живота си, колкото и незначително да изглеждаше. В крайна сметка тези трима пазители не бяха равностойни противници на мен и Дмитрий. Проблемът беше, че познавах тези пазители. С двама от тях се срещах често след дипломирането си. Те работеха в двора и винаги са били любезни с мен.

Третият пазител не беше просто обикновен познат — тя беше приятел. Мередит, едно от малкото момичета от моя клас в академията „Свети Владимир“. Видях проблясък на притеснение в очите й — сантименталност, огледало на моята. За нея също беше трудно. Но сега беше пазител и също като при мен задълженията й бяха на първо място. Тя вярваше, че съм престъпник. Виждаше, че съм на свобода и готова за атака. Според правилата трябваше да ме обезвреди и честно, не бих очаквала друго. Същото щях да направя и аз, ако ролите ни бяха разменени. Въпросът беше на живот и смърт.

Дмитрий се зае с другите двама пазители, както винаги бърз и неотразим. Двете с Мередит се приготвихме за схватка. Отначало тя се опита да ме събори, разчитайки най-вече на тежестта си, вероятно с надеждата да ме прикове към земята и да ме задържи, докато дойде подкрепление. Само че аз бях по-силна. Тя би трябвало да го знае. Колко пъти бяхме влизали в двубой в тренировъчната зала в училище? Аз почти винаги побеждавах. А това сега съвсем не беше игра, нито практическо занятие. Отвърнах на нападението й и я ударих силно с юмрук отстрани по челюстта, като отчаяно се помолих да не съм й счупила нещо. Тя продължи да атакува, въпреки болката, но — отново — аз имах надмощие. Хванах я за раменете и я хвърлих на земята. Главата й се удари силно, но тя остана в съзнание. Не знаех дали да съм благодарна или не. Обвих ръце около врата й и стисках, докато очите й не се затвориха. Веднага щом се уверих, че е изпаднала в безсъзнание, я пуснах, но сърцето ми се сви от мъка.

Огледах се и видях, че Дмитрий също е повалил противниците си. Нашата група продължи, сякаш нищо не се бе случило, но аз погледнах виновно към Еди. Знаех, че болката е изписана на лицето ми. Той също беше разстроен, но побърза да ме успокои, докато крачехме към гаражите.

— Направи това, което трябваше. Тя ще се оправи. Наранена е, но не е страшно.

— Ударих я доста силно.

— Лекарите ще се справят с мозъчното сътресение. По дяволите, колко сме ги получавали по време на тренировките?

Надявах се да е прав. Границата между правилното и грешното ставаше все по-неясна. Единственото добро в цялата работа, помислих си, беше, че Мередит бе толкова заета с мен, че навярно не бе забелязала Еди и останалите. Те стояха настрани от битката и се надявах, че булото на магията на Ейдриън ги е скрило, докато двамата с Дмитрий бяхме в центъра на вниманието.

Най-сетне стигнахме до гаражите, които, естествено, бяха много по-оживени от обичайното. Някои морой вече бяха отпътували. Една от кралските особи беше изпаднала в истерия, защото ключовете на колата й били у шофьора, я тя не знаела къде е. Крещеше към преминаващите дали някой знае как да запали двигателя без ключ.

Дмитрий ни поведе решително напред, без да се поколебае. Знаеше точно къде отиваме. Всичко трябва да е било доста добре планирано, осъзнах. При това навярно вчера. Защо Лиса го бе скрила от мен? Нямаше ли да е по-добре, ако съм в течение на заговора?

Промъкнахме се забързано през тълпата, като се насочихме към най-отдалечената стена на гаража. Там ни очакваше, готова да потегли, очукана сива хонда сивик. Един мъж стоеше до нея, скръстил ръце, и оглеждаше предното стъкло. Когато ни чу да приближаваме, се обърна.

— Ейб! — възкликнах аз.

Знаменитият ми баща се извърна и ме дари с една от онези негови очарователни усмивки, които можеха да съживят и мъртвец.

— Какво правиш тук? — попита Дмитрий гневно. — Ти също ще бъдеш в списъка на заподозрените! Трябваше да стоиш настрани от всичко това заедно с останалите.