Последна саможертва

Прегърнах го неохотно и се изненадах, когато той не се отдръпна веднага. Усмихна ми се… с обич.

— Ах, дъще — пророни. — На осемнадесет и вече си обвинена в убийство, оказала си помощ на осъдени престъпници и си оставила след себе си повече мъртъвци, отколкото мнозина пазители някога ще видят. — Замълча. — Не бих могъл да съм по-горд.

Завъртях очи.

— Довиждане, старче. И благодаря. — Не си дадох труд да го попитам за „осъдените престъпници“. Ейб не беше глупав. Бях го разпитвала за затвор, в който наскоро след това бяха проникнали, и навярно се бе досетил кой стои зад бягството на Виктор.

След миг двамата с Дмитрий вече бяхме в колата, която се носеше с пълна скорост към новия „портал“ на Ейб. Мъчно ми беше, че не можах да се сбогувам с Лиса. Заради връзката никога не сме напълно разделени, но тя не можеше да замени личното общуване. Обаче си струваше, след като по този начин тя щеше да остане чиста и никой нямаше да я свърже с бягството ми. Поне се надявах.

Както винаги, шофираше Дмитрий, което продължавах да смятам за нечестно. Едно беше, когато бях негова ученичка, но сега? Никога ли нямаше да ми даде да карам? Предполагам, че сега не беше най-подходящото време да го обсъждаме — особено след като не възнамерявах двамата да останем заедно за дълго.

Неколцина бяха дошли да видят взривената стена, но никой от пазителите все още не се бе появил. Дмитрий премина през зейналата в стената дупка също толкова впечатляващо, както и Еди, когато профуча през дървената бариера, заграждаща пътя пред портала на затвора Тарасов, само че хондата сивик не се справи така добре с неравния, тревист терен, както джипът в Аляска. Проблемът, когато правиш собствен изход, е, че не върви заедно с ново шосе. Имаше някои неща, невъзможни дори и за Ейб.

— Защо колата за бягството ни е хонда сивик? — попитах. — Не е особено добра за изровени черни пътища.

Дмитрий не ме погледна, а продължи да управлява колата по неравния път към главното шосе.

— Защото хондите сивик са най-разпространените коли наоколо и не привличат вниманието. А и това би трябвало да е единственият черен път, по който ще минем. Като стигнем магистралата, ще се отдалечим колкото се може повече от кралския двор… преди да изоставим колата, разбира се.

— Да изоставим… — Поклатих глава и реших да замълча. Стигнахме до прашно шосе, което ми се стори като най-гладкото място на земята в сравнение с онзи друсащ старт. — Виж, след като вече се измъкнахме от двора, искам да знаеш, че бях напълно сериозна, когато казах, че не искам да идваш с мен. Оценявам помощта ти за бягството. Наистина. Но да се мотаеш в моята компания, не е най-добрата услуга, която можеш да си направиш. Ще преследват мен много повече, отколкото теб. Ако сега поемеш по своя път, ще можеш да живееш някъде сред човешката раса, а не да бъдеш третиран като лабораторно животно. Дори има вероятност да можеш да се върнеш в двора. Таша ще се застъпи за теб.

Дмитрий дълго време не каза нищо. Това ме влудяваше. Не бях от тези, които издържаха дълго на тишина. Винаги у мен се събуждаше желание да бърборя, за да я запълня. Освен това, колкото по-дълго седях в тази кола, толкова повече осъзнавах, че аз съм сама с Дмитрий. Бяхме изцяло и напълно сами за пръв път, откакто той отново бе станал дампир. Чувствах се като глупачка, но въпреки риска и всички опасности… ами, аз все още бях запленена от него. От Дмитрий се излъчваше нещо толкова могъщо и завладяващо. Дори когато ме вбесяваше. Все още го намирах за привлекателен. Може би адреналинът, който пулсираше в мен, ми бе размътил мозъка.

Каквото и да беше, бях погълната не само от физическите му данни — макар че те определено ми въздействаха. Косата му, лицето му, близостта му, уханието му… Усещах ги и всичко това караше кръвта ми да кипи. Но Дмитрий отвътре — Дмитрий, който преди малко бе повел една малка армия, нахлула в затвора — ме пленяваше също толкова силно. Отне ми миг, за да разбера защо чувството бе толкова силно: отново виждах стария Дмитрий, онзи, за който се боях, че си е отишъл завинаги. Не беше. Беше се върнал.

Най-после той заговори.

— Няма да те оставя. Нито един от „логичните аргументи на Роуз“ няма да ме убеди. А ако се опиташ да избягаш от мен, ще те намеря.

Не се съмнявах, че можеше, което правеше положението още по-смущаващо.

— Но защо? Аз не искам да си с мен. — Все още бях привлечена от него, ала това не променяше факта, че той ме бе наранил, като скъса с мен. Бе ме отхвърлил и трябваше да го изхвърля от сърцето си, особено ако исках да продължа с Ейдриън. Да изчистя името си и да живея нормален живот, в този миг изглеждаше съвсем далечна възможност, но ако все пак станеше, исках да мога да се върна при Ейдриън с отворени обятия.

— Няма значение какво искаш ти — заяви той. — Или какво искам аз. Лиса ме помоли да те пазя.

— Хей, нямам нужда някой да ме…