Последна саможертва

Ейб сви рамене. Колкото и да беше смайващо, изобщо не изглеждаше впечатлен от изражението на Дмитрий. Аз не бих искала тази ярост да е насочена към мен.

— Василиса ще се погрижи неколцина да свидетелстват, че са ме видели в двореца по времето, когато Роуз е избягала. — Извърна тъмните си очи към мен. — Освен това, не можех да си тръгна, без да се сбогуваме, нали?

Поклатих раздразнено глава.

— Беше ли всичко това част от плана ти като мой адвокат? Не ми е известно бягството с помощта на експлозиви да е част от адвокатското обучение.

— Е, сигурен съм, че не е било част от обучението на Деймън Тарус. — Усмивката на Ейб не трепна. — Казах ти, Роуз. Няма да те екзекутират. Нито ще се изправиш пред съда, ако мога да го предотвратя. — Замълча. — Което, разбира се, мога.

Поколебах се и погледнах към колата. Дмитрий стоеше до нея с ключовете в ръка и нетърпеливо изражение. Думите на Ейдриън отекнаха в съзнанието ми.

— Ако избягам, ще изглеждам още по-виновна.

— Те вече те смятат за виновна — напомни ми Ейб. — Престоят ти в онази килия няма да го промени. Бягството ти просто ще ни осигури малко повече време, за да направим това, което е нужно, без екзекуцията ти да виси над главите ни.

— И какво точно ще направите?

— Ще докажем, че си невинна — намеси се Ейдриън. — Или, ами… че не си убила леля ми. От известно време зная, че не си чак толкова невинна.

— И какво, да не би да смятате да унищожите доказателството? — попитах, без да обръщам внимание на заядливата забележка на гаджето ми.

— Не — поклати глава Еди. — Ще трябва да открием кой наистина я е убил.

— Вие, момчета, не бива да се замесвате, сега, след като вече съм свободна. Това е мой проблем. Нали затова ме освободихте?

— Това е проблем, който не бихме могли да разрешим, докато ти си в двора — рече Ейб. — Трябва да сме сигурни, че си на свобода и в безопасност.

— Да, но аз…

— Губим си времето в безсмислени спорове — прекъсна ме Дмитрий. Погледът му се насочи към другите гаражи. Все още цареше хаос и всички бяха твърде заети със страховете си, за да ни забележат. Но това не намали загрижеността на Дмитрий. Той ми подаде сребърен кол и аз не попитах за причините. Беше оръжие, нещо, което не можех да откажа. — Зная, че изглежда, сякаш цари хаос, но ще се изненадате колко бързо пазителите ще възстановят реда. И когато го направят, ще заключат това място.

— Не е нужно да го правят — изрекох бавно, докато мислите ми бясно препускаха. — И без това ще ни е трудно да напуснем двора. Ще ни спрат… ако изобщо стигнем до портите. По протежение на километри ще има колона от коли!

— Е, добре — промърмори Ейб, докато изучаваше лениво ноктите си. — Най-отговорно заявявам, че в най-скоро време ще се отвори нов „портал“ в южната стена.

Зацепих.

— О, Господи! Ти си този, който е осигурил С4.

— Казваш го така, сякаш е много лесно — намръщи се баща ми. — Доста трудно е да се снабдиш с подобно нещо.

Търпението на Дмитрий се изчерпваше.

— Отнася се до всички: Роуз трябва да тръгне сега. Тя е в опасност. Ако се наложи, ще я извлека насила оттук.

— Не е нужно ти да идваш с мен! — изстрелях към него, донякъде обидена от увереността му, че присъствието му е един вид даденост. Изплуваха спомените от последната ни караница, когато той ми заяви, че не би могъл да ме обича и дори не желае да сме приятели. — Аз ще се погрижа за себе си. Не е нужно и друг да си навлича неприятности. Дай ми ключовете.

Вместо това Дмитрий ме удостои с един от онези съжалителни погледи, с които искаше да ми каже, че според него се държа абсурдно. Все едно отново бяхме в академията „Свети Владимир“.

— Роуз, едва ли мога да си навлека повече неприятности. Някой трябва да бъде нарочен за помощник при бягството ти и аз съм най-добрият избор.

Не бях толкова сигурна в това. Ако Татяна наистина беше постигнала напредък в убеждаването на останалите, че Дмитрий не е заплаха, тази щуротия щеше да съсипе всичко.

— Върви — подкани ме Еди и ме изненада с кратка прегръдка. — Ще държим връзка чрез Лиса. — Осъзнах, че водя изгубена битка с тази група. Наистина беше време да тръгвам.

Прегърнах Михаил и промърморих в ухото му:

— Благодаря ти. Благодаря ти за помощта. Кълна се, че ще я намеря. Ще открием Соня. — Той ми се усмихна тъжно и не отговори.

Най-трудно бе сбогуването с Ейдриън. Виждах, че и за него е трудно, въпреки безгрижната му усмивка. Не би могъл да е щастлив, че заминавам с Дмитрий. Нашата прегръдка продължи малко по-дълго и той докосна устните ми с нежна, макар и кратка целувка. Едва се сдържах да не се разплача, като осъзнах колко смел беше той тази вечер. Искаше ми се да може да дойде с мен, но знаех, че тук ще е в безопасност.

— Ейдриън, благодаря ти за…

Той вдигна ръка.

— Това не е сбогуване, малък дампир. Ще те видя в сънищата ти.

— Ако останеш достатъчно трезвен.

Той ми смигна.

— Заради теб може и да го направя.

Прекъсна ни мощен трясък и видях проблясък на светлина от дясната ми страна. Онези, които бяха близо до другите гаражи, се разкрещяха.

— Ето, виждаш ли? — попита Ейб, видимо доволен от себе си. — Новият портал. Точно навреме.