Последна саможертва

— И — продължи Дмитрий — не се отмятам от онова, което й обещах. Заклех се да й служа и да изпълнявам през останалата част от живота си всичко, което тя ме помоли. Ако поиска от мен да съм твой бодигард, то това и ще бъда. — Удостои ме с един от застрашителните си погледи. — Няма никакви изгледи в скоро време да се отървеш от мен.

Глава 5

Исках да се махна от Дмитрий не само заради трудното ни романтично минало. Говорех сериозно, когато казах, че не искам да си навлича неприятности заради мен. Ако пазителите ме открият, съдбата ми нямаше да бъде по-различна от досегашната. Но Дмитрий? Той бе направил стъпки по пътя към приемането, макар все още малки и неуверени. Разбира се, голяма част от постигнатото вече бе разрушено, но шансът му за нормален живот не беше изцяло провален. Ако не искаше да живее в кралския двор или сред хората, можеше да се върне в Сибир, при семейството си. Там, в онази затънтена част на света, ще бъде трудно да го открият. А като се имаше предвид колко близки бяха всички в общността, щяха да се постараят да го защитят на всяка цена, ако някой се опита да го залови. Да остане с мен, определено беше грешният избор. Трябваше да го убедя.

— Зная какво си мислиш — рече Дмитрий, след като пътувахме вече час.

Не бяхме говорили много, всеки един потънал в мислите си. След още няколко второстепенни пътища най-сетне бяхме стигнали до междущатската магистрала и сега се движехме с добра скорост към… ами, нямах представа. Взирах се през прозореца, замислена за всички беди, които ми се бяха стоварили, и как сама да се справя с тях.

— А? — стрелнах го с поглед.

Стори ми се, че по устните му пробягна някакво подобие на усмивка, което изглеждаше абсурдно, имайки предвид, че това вероятно беше най-лошата ситуация, в която се бе озовавал след превръщането си от стригой в дампир.

— И няма да се получи — додаде той. — Обмисляш как да се измъкнеш от мен, вероятно когато най-после спрем, за да заредим с бензин. Смяташ, че тогава може би ще успееш да избягаш.

Колкото и да беше откачено, аз наистина обмислях подобна възможност. Някогашният Дмитрий беше добър партньор във всяко едно начинание, но не бях толкова сигурна, че ми харесва способността му да отгатва мислите ми.

— Това е загуба на време — заявих и посочих колата.

— О? Имаш по-интересни занимания от това да бягаш от тези, които искат да те затворят и екзекутират? Моля те, не ми казвай отново, че е твърде опасно за мен.

Изгледах го кръвнишки.

— Не става дума само за теб. Бягството не е единствената ми грижа. Би трябвало да помагам да се изчисти името ми, а не да се крия в някакво отдалечено място, където без съмнение ме водиш. Отговорите са в двора.

— И ти имаш много приятели в двора, които работят по въпроса. За тях ще бъде по-лесно, ако знаят, че си в безопасност.

— Първо искам да знам защо никой не ми каза за това — или, по-скоро, защо Лиса не го направи? Защо го скри от мен? Не мислиш ли, че щях да бъда по-полезна, ако бях подготвена?

— Ние се бихме, не ти — отвърна Дмитрий. — Бояхме се, че ако знаеш, може по някакъв начин да издадеш, че замисляме нещо.

— Никога нямаше да кажа нищо!

— Не и съзнателно. Но ако си напрегната или разтревожена… ами, пазителите умеят да долавят подобни неща.

— Добре, сега, след като сме на път, можеш ли да ми кажеш къде отиваме? Права ли бях? На някое шантаво, отдалечено място?

Никакъв отговор.

Присвих очи към него.

— Мразя да не съм в час.

Онова бледо подобие на усмивка стана по-видимо.

— Е, аз си имам своя теория, че колкото по-малко знаеш, толкова повече любопитството ти ще те накара да останеш с мен.

— Това е абсурдно! — възразих, макар всъщност теорията му да не беше съвсем лишена от логика. Въздъхнах. — Кога, по дяволите, нещата излязоха от контрол? Кога всички вие се превърнахте в такива организатори? Аз съм тази, която измисля смахнати, невъзможни планове. Предполага се, че в случая аз ще съм генералът. А сега съм едва лейтенант.

Той понечи да каже нещо, но сетне замръзна за няколко секунди, а лицето му придоби онова напрегнато, смъртоносно изражение на опитен пазител. Изруга на руски.

— Какво не е наред? — попитах. Поведението му беше заразно и аз тутакси забравих за всякакви откачени планове.

Видях, че погледът му се стрелна към огледалото за обратно виждане.

— Имаме опашка. Не мислех, че ще стане толкова скоро.

— Сигурен ли си? — Беше се стъмнило и броят на колите на магистралата се бе увеличил. Не знаех как някой може да забележи подозрителна кола сред толкова много, но… ами той беше Дмитрий.

Спътникът ми отново изруга и внезапно, с рязко извъртане на волана, което ме накара да сграбча таблото, пресече двете линии, като за малко не отнесе един миниван, чийто шофьор изрази възмущението си със силно надуване на клаксона. Там имаше изход от магистралата и той отби колата, като едва не забърса мантинелата. Последва ново свирене на клаксони и когато погледнах назад, видях фаровете на кола, която направи същото лудешко движение, за да ни последва в отбивката.