Последна саможертва

Очаквах Ейб да изкрещи всички да млъкнат или нещо подобно. Разбира се, Нейтан се опита да се пребори с него, ала напълно безуспешно. Така че бях направо сащисана — както и всички останали, — когато Ейб притисна пръсти до устните си и издаде най-оглушителното изсвирване, което някога бях чувала. Да свириш с уста така гръмко, и то пред микрофон. Да. Направо ме заболяха ушите. А за мороите, с техния изострен слух, трябва да е прозвучало още по-зле.

Залата притихна достатъчно, за да го чуят.

— Сега проявете малко разум, като си държите устите затворени — приятелски ги посъветва Ейб, — защото ние имаме… да ви кажем нещо. — Използваше уверения си, мога-да-контролирам-целия-свят тон, но знаех, че съвсем не се чувства толкова сигурен и ми се доверява на сляпо.

— Действайте бързо — промърмори и ни подаде микрофона. Поех го и се изкашлях, за да прочистя гърлото си.

— Тук сме, хм, за да уредим този спор веднъж и завинаги. — Това тутакси породи роптания и аз побързах да довърша с колкото можех по-силен глас, преди отново да настъпи хаос. — Законите могат да останат такива, каквото са си. Василиса Драгомир има право на глас в Кралския съвет, а също и да бъде призната като пълноправен кандидат за трона. Има още един представител на нейната фамилия. Тя не е единствената от рода Драгомир.

Моментално се разнесе мърморене и шепот, макар че въобще не можеше да се сравни с ропота от преди малко — главно, защото мороите обичаха интригите, пък и знаеха как това ще се отрази на събитията, ако се окаже истина. С периферното си зрение забелязах как пазителите оформиха кръг около нас, но с много голям периметър. Тяхната загриженост беше сигурността, а не скандалите.

Дадох знак на Джил да излезе напред. За миг тя застина. Запитах се дали не си припомня думите, които Ейдриън и каза в колата. Пристъпи до мен, толкова бледа, че се уплаших да не припадне. И аз самата бях на косъм от припадъка. Напрежението и натискът бяха смазващи. Не. Вече бях стигнала твърде далече.

— Това е Джилиън Мастрано Драгомир. Тя е незаконна дъщеря на Ерик Драгомир, но си остава негова дъщеря и е официален представител на рода. — Мразех думата незаконна, но в случая беше факт, който не можеше да бъде избегнат.

В последвалата тишина, колкото за един удар на сърцето, Джил забързано се наведе към мен и микрофона:

— Аз съм Драгомир. — Произнесе го ясно, въпреки треперещите си ръце. — Нашето семейство има кворум и моята с-сестра може да се възползва от правата си.

Сградата едва не рухна от невероятния шум, изригнал отвсякъде. Ейб скочи между Джил и мен, за да сграбчи пак удивително чевръсто микрофона.

— За тези, които още не вярват, един прост ДНК тест ще разсее всякакви съмнения относно нейния произход. — Длъжна бях да призная, че на Ейб никак не му липсваше дързост. Само преди шестдесет секунди бе научил тази информация, а вече я бранеше с увереност, сякаш лично бе извършил необходимите тестове в домашната си генетична лаборатория. Още доверие на сляпо и възможност за изгода, която не можеше да подмине с лека ръка. Моят старец обичаше тайните.

Новините предизвикаха точно реакциите, които очаквах. След като публиката осъзна разкритието, ни заля потоп от коментари, придружени с яростни викове.

— Ерик Драгомир не е имал други деца, нито законни, нито незаконни!

— Това е измама!

— Покажете ни доказателство! Къде са вашите тестове.

— Е… той си падаше по флиртовете…

— Имаше друга дъщеря.

Последният вик принуди тълпата да млъкне не само защото беше изречен властно, но и понеже дойде от Даниела Ивашков. Тя се изправи и дори без микрофон гласът и проехтя така, че всички я чуха. Освен това беше достатъчно влиятелна, тъй че бе съвсем естествено да привлече всеобщото внимание. Много от особите с кралски произход предпочитаха да слушат именно нея. Във вече притихналата зала Даниела заговори по-спокойно:

— Ерик Драгомир имаше незаконна дъщеря от жена на име Емили Мастрано — танцьорка, ако не ме лъже паметта. Той искаше да го запази в тайна и за целта трябваше да бъдат предприети определени действия — действия, които той не можеше да извърши сам и за които се нуждаеше от помощ. Аз бях една от тези, които му помогнаха. — Тя изкриви устни в нетипична за нея горчива усмивка. — Честно казано, нямах нищо против това също да остане в тайна.

Парчетата от пъзела трескаво започнаха да се сглобяват в главата ми. Сега вече знаех кой беше бърникал в архивите на алхимиците. И защо. Сред надвисналата в залата тишина не се нуждаех от микрофон, за да я попитам.

— Достатъчно силно ли го желаеше, за да се погрижиш някои архиви да изчезнат?

Даниела насочи усмивката си към мен.

— Да.