Последна саможертва

През очите на Лиса видях как се промениха цветовете в аурата на Таша, как засветиха по-ярко, когато погледна към Дмитрий. Видях точно това, което Соня ми бе обяснила, как аурата разкрива любовта.

— И заради това е натопила мен — промърморих едва чуто. Никой не ме чу, освен Дмитрий и пазителите около нас.

— Какво? — учуди се Дмитрий.

Само поклатих глава. През цялото това време Таша е продължавала да обича Дмитрий. Знаех го от миналата година, когато тя му бе предложила да се оженят и да имат деца — шанс, какъвто малцина мъже дампири получават. Той й бе отказал и тогава си помислих, че тя е приела да си останат просто приятели. Но не е било така. Още го обичаше. Когато Лиса разкри пред Ханс отношенията между Дмитрий и мен, Таша вече е знаела. Но откога точно? Не бях сигурна в отговора. Очевидно е знаела за мен и Дмитрий още преди да убие Татяна. Натопявайки ме за убийството, на Таша й се откриваше възможност отново да бъде с Дмитрий.

Нямаше смисъл да се обясняват личните й мотиви да ми припише престъплението. Сега най-важното беше убийството на Татяна. Погледнах към Ханс.

— Зная, че можеш да ме арестуваш. Но не мислиш ли, че вече имаш достатъчно основания да прибереш и нея, както и Етан Мур?

Лицето на Ханс остана неразгадаемо. Чувствата му към мен винаги бяха противоречиви, още от първата ни среща. Понякога за него бях само смутител на реда. Понякога — достойна за водач. Той вярваше, че съм убийца, но при все това ми позволи да говоря пред множеството. Никога не бе харесвал много приятелите ми. Какво щеше да направи сега?

Отклони очи от лицето ми и огледа групата пазители, заели позиции в залата, готови за действие. Кимна им сухо.

— Отведете лейди Озера. И Етан Мур. Ще ги разпитаме.

Имайки предвид, че Таша седеше сред другите посетители, настъпи паника, когато четирима пазители се насочиха към нея. Претъпканата зала бе тъй гъсто населена, че не се размина без малко блъскане. По-изненадваща бе яростната съпротива на Таша. Спомних си, че е добре тренирана. Не така, както бяха подготвени пазителите, но достатъчно, за да ги затрудни при залавянето й. Умееше да раздава ритници и удари — както и да пробожда кралици — и дори успя да повали един пазител.

Осъзнах, че може би наистина щеше да се опита да се измъкне, сражавайки се, макар че ми се струваше невъзможно.

В залата цареше пълен хаос. От всички страни към мястото на схватката се втурнаха още пазители. Ужасени морои се опитваха да избягат колкото можеше по-далече от мелето, но повечето само си пречеха един на друг, като се бутаха препъваха и падаха. Внезапно силен пукот изкънтя в залата. Изстрел пистолет. Повечето морои мигом залегнаха на пода, само пазителите продължиха да напредват. Вероятно Таша се беше сдобила с този пистолет от пазителя, когото преди малко бе съборила на пода. И със свободната си ръка сграбчи първия морой, който й попадна подръка. Боже мои, беше Мия Риналди. Седеше до Кристиан. Не мисля, че Таша дори е забелязала кого точно е взела за заложник.

— Никой да не мърда! — кресна Таша на приближаващите към нея пазители. Опря пистолета в главата на Мия. Усетих как сърцето ми замря. Кога всичко успя да ескалира толкова бързо? Не бях предвидила такъв развои на събитията. Пред полагаше се, задачата ми да мине мирно и кротко. Изобличавам Таша. Отвеждат я. И точка.

Пазителите застинаха, но не толкова заради командата и, а защото преценяваха как да се справят с подобна крайна заплаха. Междувременно Таша започна бавно — много бавно да си проправя път към изхода, като влачеше Мия със себе си. Напредваше бавно, тромаво, заради нагъсто подредените столове и струпания пред изхода народ. Забавянето й осигури време на пазителите да разрешат тази грозна дилема. Те винаги са на първо място. На карта бе поставен животът на Мия, животът на един морой. Пазителите не можеха да позволят Мия да загине, но не можеха и да оставят да им избяга мороят, размахващ пистолет.

Работата беше там, че Таша не беше единственият морой боец в залата. Сигурно бе направила възможно най-лошия избор на заложник. Блясъкът в очите на Мия красноречиво ми подсказа, че тя няма да се даде мирно и кротко. Лиса също го разбра. Едната от тях или двете щяха да загинат, а Лиса не можеше да позволи това да се случи. Ако можеше да накара Таша да погледне към нея, можеше да се опита да я укроти чрез внушение. Не, не, не, помислих си. Не исках още една моя приятелка да се забърква.

Двете с Лиса едновременно видяхме как Мия се напрегна, за да се отскубне от хватката на Таша. Лиса осъзна, че точно сега трябва да действа. Усетих го през връзката ни. Прочетох мислите й, знаех за решението й, дори и за начина, по който тялото й стегна всичките си мускули и нерви, за да се устреми напред и да привлече вниманието на Таша. Усетих го толкова ясно, сякаш с Лиса споделяхме общо тяло. Знаех накъде ще се насочи Лиса още преди дори да го е направила.

— Таша, моля те, недей…