Poslednata imperatrica

Под него зееше Големият каньон. Най-големият про­лом на света, дълъг почти 450 километра и широк на места до 30. Издълбан в хилядите пластове скала от мо­гъщата река Колорадо в продължение на шест милиона години, той бе зашеметяващо красиво и опасно място.

Това бе най-дълбоката част на каньона - над кило­метър и половина от върха до дъното - и именно затова Уилсън искаше да направи скока си тук. Вече беше ска­чал от двата най-дълбоки каньона на света - Дяволския в Орегон и Котауаси в Перу - и изглеждаше напълно естествено Големият каньон също да влезе в списъка му. Никой досега не беше скачал от това място и техниче­ски този бе най-опасният скок, който бе правил някога.

По-малко от петдесет души бяха скачали в Големия каньон. Опити като този бяха забранени от племето хопи поради опасността и логистичната трудност при изваждането на скачача от дъното. Уилсън беше прего­варял с вожда на племето в продължение на повече от две години. Накрая се разбраха да открият програма за стипендии на „Ентърпрайз Корпорейшън” в Харвард, по която всяка година университетът щеше да приема двама от най-талантливите студенти на хопи в продъл­жение на двайсет години. Уилсън вече беше официално член на племето и можеше да скача, когато си поиска.

Разперил широко ръце, с ревящ в ушите му вятър, той вдигна брадичка, за да изпъне тялото си максимално и да се възползва от всяка възможност да удължи по­лета си. Беше облечен в жълт олекотен парашутистки костюм „Хамил“ от памук с нишки от кевлар. Фините копринени криле от лактите до кръста му осигуряваха допълнителна подемна сила. Освен това носеше оле­котена каска, обувки и парашут - всеки допълнителен грам можеше да означава живот или смърт. Очите му бяха защитени с прозрачни свръхлеки очила „Боле“.

Веднага щом скочи от корниза, Уилсън разбра, че няма да успее. Падаше прекалено бързо в редкия сух въздух. Назъбеният връх на палеозойската скала, вече на по-мал­ко от сто метра отдолу, се носеше право към него. Уилсън извъртя тялото си в напразен опит да избегне неизбежния сблъсък и изгуби още повече подемна сила.

Умът му се напълни с безполезна информация... На­зъбената сурова скала, с която щеше да се сблъска всеки момент, бе формирана през палеозойската ера, ерата на „древния живот“, преди повече от 500 милиона години. През този геологичен период цялата суша на Земята е била събрана в един гигантски свръхконтинент на име Панотия. Първата глобална ледникова епоха тъкмо за­вършила и тектоничните плочи се разделяли със ско­ростта на растящ нокът - някои бавно се отдалечавали, други се сблъсквали през хилядолетията. Образували се океани, издигнали се планински вериги; животът на Зе­мята тепърва правел първите си крачки.

Уилсън се вряза странично в отвесната скала и главата и лявото му рамо се блъснаха в шистовата повърхност.

За миг изгуби съзнание и се запремята надолу, като отскачаше от стръмната 80 градуса стена. Костюмът му се разкъса, ремъците на парашута се закачаха в скалите и го завъртаха като дервиш, шлемът и раменете му поемаха по-голямата част от безмилостните удари. Нямаше време дори кръвта да избие от раните му, когато вратът му изпу­ка от поредния удар в главата. Цялата му инерция напред беше почти изчезнала и отпуснатото му тяло направи салто от ръба на скалното копие и започна дългото 1400 метра падане към дъното на каньона и река Колорадо.

От въздушното съпротивление ръцете и краката на Уилсън се разпериха навън, сякаш лежеше на някакъв невидим кръст. Изведнъж в ума му се появи ясният и рязък образ на Хелена Каприарти. Сънено си помисли какъв щастливец е, че я е познавал навремето. Че я беше докосвал и целувал. Но животът му оттогава беше тол­кова пуст, така лишен от съдържание. Точно преди три години се беше върнал от миналото, а Хелена бе отде­лена от него от бариера от повече от осемдесет години - бариерата на времето. Жестоката участ на Уилсън бе да бъде пътешественик във времето, който никога няма да може да се върне при жената, която обича.

Това бе причината за днешния скок - третата годиш­нина от връщането му в транспортната капсула. Краят на пътешествието назад във времето и - което бе най-важното - успешното завършване на мисията му.

И денят, в който животът му се изпразни от съдържание.

Колкото и да изглеждаше невероятно, Уилсън имаше рядка генетична структура, която позволяваше да бъде прехвърлян във времето - разложен на елементарни час­тици от неимоверни енергийни вълни и запратен през магнитното поле на планетата. Но онези славни дни вече бяха минало за него. Сега той беше просто ментор на дру­ги хора - други пътешественици във времето като Рандъл Чен, които един ден щяха да направят подобен скок.