Poslednata imperatrica

Хари Паркс засмука лулата си и пусна облачета дим, докато педантично наблюдаваше всяко действие на Ран­дъл. 32-годишният британски консул беше сравнително привлекателен - сини очи, светла коса, среден ръст и стройно тяло. Темето му беше плешиво, лицето и но­сът - тесни, и той бе гладко обръснат с изключение на рошавите бакенбарди, щръкнали на десетина сантиме­тра от двете му страни, сякаш се опитваха да поправят конструкцията на лицето му.

На всеки няколко секунди поредното гюле или снаряд политаше с оглушителен гръм към крепостта. Бомбар­дировката не спираше нито за миг. Оръдията бяха под­редени в огромна дъга в равнината и Рандъл час по час прошепваше на Елгин накъде да насочи огъня. След това лордът предаваше на висок глас заповедта на генерал-ма­йор сър Робърт Нейпиър, помощника на сър Хоуп.

Рандъл отново приближи лорд Елгин.

-      Всички оръдия да вдигнат мерника си с един гра­дус - прошепна той.

-      Всички оръдия да вдигнат мерника с един градус! - изрева лорд Елгин.

Хари Паркс не казваше нито дума - само наблюдава­ше как Рандъл Чен дава заповеди на лорд Елгин и попи­ваше всичко, свързано него.

-      Още малко - прошепна Рандъл.

Лорд Елгин избърса потта от челото си с бродирана кърпичка.

-      Надявам се да е така. Жегата е ужасна и комари­те направо ме подлудяват. - Той изстиска подгизналата кърпичка и потта закапа по дъските на импровизирания команден пост.

Рандъл отново вдигна далекогледа. Бяха произведе­ни още десет изстрела, преди гаубиците да се вдигнат и снарядите да започнат да разчистват систематично външните стени на крепостта Уей. Три минути по-кьсно тя се разтърси от мощна експлозия. Гърмежът беше петстотин пъти по-силен от гърмежа на снаряд. Земята се разлюля - Рандъл усети как ударната вълна премина през гърдите му, въпреки че до крепостта имаше около километър и половина. Секунди по-късно от вътреш­ността ѝ забълва гъст черен пушек. Несъмнено бяха улучили барутния погреб.

Изуменият лорд Елгин се надигна от стола си.

-      Боже мой - прошепна той.

Хари Паркс бе изпуснал лулата си - толкова силна бе детонацията. За момент хладнокръвието му бе разбито и той залитна напред към парапета на наблюдателната платформа.

-      Горките нещастници - рече той. Коментарът беше насочен по-скоро към Рандъл, отколкото към някой друг; британският дипломат вече бе започнал игра с китайския съветник с една-единствена цел - да спечели доверието му.

Рандъл кимна в знак на съгласие. Събитията се раз­виваха точно според плана. Едно беше сигурно - той из­пълняваше мисията си на Надзирател и под вещото му ръководство британците и французите щяха да превземат с лекота укрепленията Дагу. Жертвите щяха да са мини­мални. Историята щеше да бъде насочена в съответствие с по-големия план и равновесието в природата от тук на­татък щеше да бъде запазено. И въпреки пълното си пре­зрение към британците, продаващи опиум на китайците, Рандъл знаеше, че това е единственият начин.

В този момент нямаше как да не си помисли за Уилсън Даулинг, на около 200 години напред в бъдещето. Макар и доста нестандартен, менторът му го бе подгот­вил добре за предизвикателството да се справи с оне­зи, които нямаха представа каква е истинската му цел.

Точно както бе казал Уилсън, съдбата му беше наистина опияняваща. Мисия Ездра беше мисията на Рандъл и всичко се развиваше идеално по план.

Рандъл пое дълбоко дъх.

-      Време е пехотата да тръгне - каза той.

8.

Аризона, Америка

Нортърн Ридж

20 юни 2084 г.

08:05 ч. местно време

64 дни преди началото на мисия Ездра

Уилсън Даулинг стоеше на ярката слънчева светлина с ръце на кръста и за последен път се замисли дали идеята е добра. Сърцето му биеше бясно в гърдите. Изпитваше страх - точно онзи неуловим тоник, който търсеше.

-      Просто го направи - каза си той.

Помъчи се да изчисти съзнанието си, пое дъх и се втурна с всички сили по гладкия скален корниз, който бе избрал за точка на излитане. Задължително трябваше да вдигне най-малко трийсет и два километра в час - в про­тивен случай със сигурност щеше да закачи високото 300 метра скално копие отдолу и парашутът му нямаше да се отвори добре - ако изобщо се отвореше.

Случеше ли се това, значи в момента поемаше по­следните си глътки въздух.

Преодолявайки границите на страха и физическите си способности, Уилеън се хвърли с неволен писък през ръба и се понесе във въздуха. Очакваше го километър и половина свободно падане - стига да успее да избегне назъбеното копие, стърчащо нагоре малко преди про­пастта - след което следваше вертикалното спускане към река Колорадо.

Небето бе чисто и светлосиньо. Въздухът изобщо не помръдваше. Не се виждаха никакви облаци. Късното утринно слънце вече бе вдигнало температурата до 30 градуса - приятна суха жега.

Вятърът изведнъж зарева в ушите на Уилеън, когато той полетя през ръба - за момент нагоре, преди гравита­цията, подобно на ръката на самия Бог, да го повлече с ужасяваща сила надолу.