Poslednata tayna

- Не са точно грешки - каза той бавно, сякаш продължаваше да мисли по проблема.

- Знаете ли, за да успея да ви обясня дълбокия смисъл на въпроса, породен от тази загадка, трябва да ви разкажа нещо, което ще ви шокира.

Ако Валентина имаше предпазен колан, в този момент щеше да го сложи. Като се съди по онова, което бе чула дотук, новото откритие едва ли щеше да ѝ допадне.

- Кажете.

Ученият погали с ръка корицата на своя екземпляр от Библията.

- Не съществуват текстове от автори, които лично са познавали Исус.

Италианката се ококори.

- Така ли? И таз добра! А Евангелията от Марко, Лука, Матея и Йоан? Не са ли били свидетели на събитията?

Томаш разтри основата на носа си и сведе поглед, сякаш се чувстваше виновен, че трябва да развенчае още един мит.

- Драга моя - започна историкът, - независимо от това, което се твърди в Библията, Марко, Лука, Матей и Йоан не са автори на евангелията. - Направи пауза. - И по-голямата част от текстовете, които срещаме в Новия завет, са псевдоепиграфи.

- Псевдо... какво?

- Псевдоепиграфи - повтори ученият. - Претенциозно название, измислено, за да не се наричат нещата с истинските им имена. Наричаме псевдоепиграфи по-голямата част от текстовете в Библията и по този начин избягваме употребата на една по-неприятна дума.

- Каква дума?

Томаш погледна Валентина в очите и се опита думите му да прозвучат възможно най-обективно.

- Фалшификати.

XVIII

ЦЕНТЪРЪТ НА ГРАДА РАЗКРИВАШЕ ХАОТИЧНА КРАСОТА с внушителни скални тепета, които се извисяваха надменно над зелената плетеница на града, разпрострян в низината. Величествените серпентини на реката опасваха централната градска част откъм север, но онова, което непрестанно притегляше погледа, бяха тепетата - подобни на замъци, издигнати сред низината, грандиозни и изящни същевременно, те приличаха на фантастични скъпоценни камъни, инкрустирани в короната на града.

Сикариус свали стъклото на прозореца и заговори един минувач.

- Къде е Старият град?

Мъжът, старец с дълга бяла брада и превито от годините тяло, посочи към централното тепе.

- Там - отвърна той. - На хълма.

Сикариус проследи с поглед посоката, научавайки онова, което GPS-ът не можеше да му каже: мястото, където отиваше, беше на високо. Опита се да изкачи хълма, но наклонът на улицата беше прекалено стръмен, а и имаше забранителен знак за коли. Новодошлият се принуди да завие обратно и паркира колата в подножието на хълма.

Продължи пеш, с полюшващото се черно кожено куфарче в ръка. Сикариус беше в добра форма, изкачи стръмната и тясна улица без проблем и навлезе в Стария град. Сградите имаха интересно архитектурно решение: първият етаж беше издаден над партерния и се крепеше върху дървени греди. Обогатяването на типичната балканска архитектура с елементи от османската култура бе дало забележителен резултат.

Гостът се изгуби в лабиринта от улички на Стария град; трябваше да попита за адреса, който си беше записал на листче, и затова се отправи към една вестникарска будка.

- Балабановата къща?

Момичето в будката му показа една къща на ъгъла, близо до тясна улица, която се спускаше стръмно надолу.

- Онази там.

Сикариус незабавно се насочи към къщата и проучи фасадата, боядисана в бяло и бордо, цялата в прозорци, с изнесен навън еркерен етаж. Архитектурните линии бяха традиционни и много приличаха на останалите постройки в Стария град. Обмисли възможността да влезе вътре през някой прозорец и дори през вратата, но забеляза, че в Стария град бе прекалено тихо и спокойно, затова реши да изчака на улицата.

Погледна часовника си. Стрелките показваха дванадесет и четвърт. Новодошлият си избра едно голямо дърво до Балабановата къща и седна в сянката до ствола му. Отвори черното кожено куфарче и както винаги изключително внимателно извади сиката. Върхът ѝ проблесна с кристален блясък и това изпълни с възторг Сикариус; сякаш Господ току-що му беше дал знак.

Отново погледна часовника си. Дванадесет и деветнадесет. Погледна надолу по улицата и видя един мъж, който току-що започваше да я изкачва. Загледа се в чертите на лицето му и ги разпозна от снимките в досието, което Учителят му беше дал.

След това погали дръжката на сиката, усещайки гладката ѝ повърхност.

Часът беше настъпил.

XIX

ПОСЛЕДНАТА ДУМА, изречена от Томаш, доведе инспекторката до ръба на яростен изблик.

- Фалшификати?! - протестира тя с поруменяло от гняв лице. - Отново вие и вашите унизителни думи! По дяволите! Сякаш го правите нарочно!

Томаш сви рамене.

- Какво би трябвало да направя? - попита той. - Да скрия тези факти от вас? - Посочи към снимката на шарадата, оставена от убиеца от Дъблин. - Ако го сторя, никога няма да разберете смисъла на тази загадка. А ако не го разберете, няма да разрешите случаите.

Инспекторката погледна встрани, търсейки подкрепа от старши инспектор О’Лиъри, но ирландецът още не се беше върнал. Италианката примирено въздъхна. Болката, която се надигаше в стомаха ѝ, отнемаше цялото ѝ желание да се владее.

- Рисковете на професията - оплака се тя. Вдигна ръка в знак на примирение. - Добре, разкажете ми какво се е случило с евангелията.