Poslednata tayna

- Не, драга моя - отговори Томаш. - Когато той казва да обърнем и другата буза и да обичаме враговете си, не говори за равенство, а за смяна на ролите. Не забравяйте: „Тъй ще бъдат последните първи, и първите - последни“⁹¹. Кои са последните? Тези, които са тук, долу. Бедните и потиснатите. В Проповедта на планината от Евангелие на Матей, стихове 3-10, глава 5, Исус казва: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно“.

- Значи, силните не могат да сторят нищо, за да останат силни в Царството Божие...

- Разбира се, че могат. Могат да направят много.

- Какво?

- Като начало трябва да се покаят за греховете си. Това е посланието на Йоан Кръстител, което Исус прегърнал, утвърждавайки покаянието като основен метод. В Евангелие от Лука, 15:7, четем: „Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“. Той поставя покаялите се пред хората, които не са съгрешили. Това изглежда логично в светлината на размяната на роли, според която първите стават последни, а последните - първи.

- Имате предвид, че покаянието е най-прекият път до Бог?

- Според Исус, да. Но силните могат и да се откажат от властта си, да станат слаби и да помагат на слабите. Не забравяйте, че ще има размяна на ролите. В Евангелие от Лука, 18:14, Исус казва: „...който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“. Така слабите ще станат силни. Как един човек може да се сдобие със сила в Царството Божие? Като се откаже от нея и се превърне в слаб, като бъде унижен в царството на Велзевул. В Евангелие от Марко, 8:35, се казва: „Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси“. Затова Исус изтъква необходимостта последователите му да се откажат, да се превърнат в слуги на другите и да посветят живота си на слабите. Унижението стига до степен, в която униженият трябва да обича врага си.

- Но това е смирение!

Историкът посочи към Библията.

- Не! - възкликна той. - Написаното тук днес ни се струва апология на смирението. Само че в смисъла и в контекста, в които Исус е изрекъл тези думи, той не е призовавал към смирение поради простото желание да прави добро. Противно на това, което може да изглежда сега, не става въпрос за чисто алтруистичен, великодушен и безкористен акт. Напротив, това бил ясен план за власт. Смирението, което познаваме днес, е било начин хората по-късно да станат силни и да подчинят онези, които тогава са били силни и по-късно щели да станат слаби. Кога по-късно? В момента, в който се създаде Царството Божие, разбира се.

- Простете, но не е точно така - възрази Валентина, която отказваше да приеме това обяснение. - Планът е бил алтруистичен, великодушен и безкористен, защото е бил дългосрочен. Хората щели да помагат на другите в продължение на много, много време, защото Царството Божие няма да се появи от днес за утре, нали? Ще отнеме много време да...

- Утре.

Италианката примигна.

- Моля?

Томаш се втренчи настоятелно в нея, за да подчертае значението на следващите си думи.

- Царството Божие ще настъпи утре.

XLIV

СИЯЕЩ С ХИЛЯДИТЕ СИ СВЕТЛИНИ КАТО ОГРОМНО КОЛЕДНО ДЪРВО, вечер Йерусалим приличаше на всеки друг град. Почти. Позлатеният Купол на скалата, издигнат от мюсюлманите на върха на хълма Мория, беше като гигантски фар сред хилядите оранжеви и бели светлинки, които блещукаха в тъмнината, и напомняше на онези, които го съзерцаваха, че този град не е като другите.

Сикариус го знаеше по-добре от всеки друг. Седнал пред прозореца, докато чакаше обаждане от Учителя, той размишляваше за дълбокото значение на проклетия купол, който блестеше пред очите му. Да, нямаше съмнение: това беше оскърбление за паметта на неговите предци!

Как би могъл да игнорира тази обида? Точно там, на върха на хълма Мория, под същия натрапнически купол, Авраам бил готов да принесе сина си в жертва; върху този хълм Соломон издигнал Храма си, а Ирод го построил отново. Там се намирала и Светая светих - точно на мястото на Купола, където бил жертвеникът на Авраам, се намирало най-святото кътче на Земята, обитавано от самия Бог. Но съдбата поднасяше и такива неща. Римляните разрушиха Храма и мюсюлманите издигнаха там своя купол. Две плесници в лицето на юдеите.

Но скоро щеше да настъпи часът. Око за око, зъб за зъб. Божията справедливост беше безпощадна. И светът най-сетне щеше да узнае истината. А на него, на Сикариус, се падаше високата чест да бъде юмрукът на Бог, инструментът на божествената воля, сиката, която синовете връщаха в ръцете на Отца си.