Последният ден на Сътворението

Експлозията на голямата, вероятно ръчно изработена мина била издълбала огромен кратер в рохкавата песъчлива почва. Тифенбахер наредил да изтеглят тежко повредения автомобил настрани с помощта на другата кола и огледал ямата. Тук открил някакъв тежък, силно ръждясал метален предмет, наполовина стърчащ от земята. Тифенбахер го изровил и любопитно го заразглеждал. Имал дължина около четиридесет сантиметра и явно някога представлявал цев, чиято външна обвивка от една страна била разядена от ерозията. Като специалист веднага му станало ясно, че тази странна цев няма нищо общо с мината и че случайно е излязла на бял свят при експлозията. Тифенбахер от пръв поглед разбрал, че се касаело за останки от тежко противотанково оръдие. Взел находката за отмъкнато при германския военен поход в Африка оръдие, учудил го обаче видът на силно разядения метал. От опит се знаело, че при ниския процент влажност на тукашния въздух, дори заровени в пясъка, стоманените части не загубват блясъка си повече от десетилетие, не показват нито следа от ръжда. А тази цев изглеждала така, сякаш била прекарала десетилетия в солена вода.

По нареждане на комендатурата всички оръжия и части от оръжия, намерени в района на въстанието, трябвало да се предават на управлението на град Алжир, където ги преглеждали за установяване на произхода им — от една страна, защото арабите сами поправяли пушките-кремъклийки, за да ги използуват срещу омразните колонизатори, и, от друга — защото искали да се информират за съмнителните източници, откъдето непокорните синове на пустинята набавяли своето оръжие.

Тифенбахер изтълкувал тази заповед по свой начин. Той конфискувал странната находка за частната си колекция, обвил я в едно одеяло и я скрил под седалката на шофьора. След това се изкачил на дюната, където се били окупирали неговите хора. Те тъкмо поставяли картечниците си на позиция. На запад гаснела последната жар на деня, над тях горели звездите. Настъпила студена нощ, в която преди всичко страдали ранените. От време на време се долавяло стенание и приглушени ругатни; дори мъжете, които били свободни от наряд, не мигвали. Все някоя фигура клеквала в прикритието, за да си запали цигара.

Тифенбахер седял с вкочанени от студ пръсти зад една от картечниците. Правилно бил преценил обстановката. Малко преди да се пукне зората, той дочул недалеч типичното чат-чат-чат-чат на носещи се в тръс камили. Насочил картечницата по посока на идващия звук и се ослушал. След няколко секунди опитното му ухо доловило скриптенето на бягащи нозе по пясъка.

С тих глас той дал заповед да се изстреля сигнална ракета. В същата част от секундата, в която тя избухнала с едно тъпо пуф и над дюните се разляло млечнобяло сияние, Тифенбахер открил огън. В дрезгавината му се сторило, че е видял как няколко фигури се свличат на земята, а на около стотина метра различил осем или десет камили, изправени уплашено на задните си крака, дърпащи се за поводите. Тъмни петна от отвърстията на попаденията се появили по тебеширеноизбелялата им козина, след което светлината угаснала.

Докато другата картечница продължила да сипе огън, Тифенбахер насочил цевта на оръжието си в обратната посока, за да посрещне нападение от другата страна. Но такова не последвало.

Противниците не дали нито един изстрел. Дали не са имали повече възможност за това? Със затаен дъх Тифенбахер се ослушвал в тъмнината, но не долавял нищо освен тракането на зъбите на своите хора, които мръзнели под изцъкленото звездно небе, и стенанията на ранените, щом се опитвали да променят неудобното си положение. На границата на доловимото можел да се усети тих усърден шепот — шумът на вятъра, който се триел в дюните и търпеливо пренасял песъчинка след песъчинка от Лъв към Лий в големия пясъчен часовник на времето.

Утрото сякаш не искало да настъпи. Едва най-после се показало светлото сияние на източния хоризонт. Тифенбахер запримигал напрегнато в дрезгавината. Постепенно се очертали някакви контури, но той могъл да различи само профила на дюните. Камилите, както и нощните фигури, били изчезнали като призраци. Той взел един автоматичен пистолет, измъкнал се от окопа и се приближил внимателно към обстрелваното поле. Виждали се кратерите и браздите от куршумите, но нито един убит, никаква кървава диря наоколо — единствено следи от мъже и камили.

Два часа по-късно пристигнало подкреплението от Кварлия — три коли, едната от които санитарна, и десет души. Разтоварени били два чамови ковчега, санитари дали първа помощ на ранените.

Преди да се качи, Тифенбахер проверил дали странното оръжие, което намерил в пясъка, е още под седалката му. То наистина си стояло там непокътнато.

Качил се и след няколко минути конвоят потеглил.

На следващата година през март частта на Тифенбахер била прехвърлена в Оран. Тифенбахер се наслаждавал на неочаквания живот в големия град, особено след месеците, прекарани във въшлясалите квартири в пустинята. Една вечер го издебнали стрелци от засада. Той починал под града от куршуми.