Последният ден на Сътворението

— Д-да, бих искал да отида и по-далеч — продължи доктор Уинтър, сви устни и засмука със синята пластмасова сламка от шишето кока-кола. После свали очилата си с многозначителен жест. — Аз го смятам просто за немислимо.

Франсис кимна.

— Виждате ли… — Уинтър отново тикна очилата на носа си и засвятка към събеседника си с разбуден интерес. — Ако откриете тази възможност, ще се получи невероятен парадокс. При всяка нова логическа крачка ще се заплитате в непреодолими противоречия. Пътуването във времето ще унищожи логиката. Самото допускане на подобна възможност е вече нелогично.

— И така, вие приемате пътуването във времето за невероятно, немислимо и нелогично. Но вие не смятате това — да кажем — за невъзможно.

Доктор Уинтър го погледна замислено, после кимна мълчаливо.

— Извинете за въпроса ми, докторе — продължи Франсис, — но вие все пак не правите това от прекален респект към една бъдеща оценка от страна на историята на науката, нали?

Доктор Уинтър се усмихна. Този човек от флотата, когото той взе първоначално за малко суетен глупак, започна да му харесва.

— Виждате ли, командире — каза той благоразположено. — Вероятностите и немислимите неща не казват по същество нищо при създаването на природонаучните теории. Те са израз на емпиричен опит и обичаен начин на мислене. А що се отнася до логиката, тя отразява при всички случаи закономерностите на човешката познавателна способност, а не тези на Вселената.

— Разбирам — каза Франсис.

— Тъкмо невъзможните неща, така да се каже, забранените правила на играта откриват на човешкия дух простор за пленителната игра на мисленето.

Франсис кимна дълбокомислено. Той реши веднага щом се върне във Вашингтон, да сформира един щаб, който начаса да прегледа цялата литература за следи от такива пленителни игри на мисленето! Кимна още веднъж механично и не чу, когато мъжът от НАСА вдигна назидателно пръст и каза:

— А какво са представлявали първоначално решителните пробиви във философията на природата? Нищо друго освен пленителни игри на мисълта.

ВТОРА ЧАСТ ХРОНОТРОННИЯТ ПРОЕКТ

Над Хънтсвил, Алабама, се сипеше пороен дъжд. Проблясваха светкавици, замрежените от дъжда стъкла на прозорците се тресяха от гръмотевиците. Навън беше тъмно като в рог, сякаш бе настъпила нощ, но електрическият часовник над вратата изписваше със светещи цифри редицата 1447.

В заседателната зала на „По-тесния кръг“ горяха неоновите тръби, но те светеха и когато навън беше слънчево. Слабият полъх и едва доловимият шепот на непрекъснато включената климатична инсталация превръщаше обедната задуха, както и насладата от освежителния пороен дъжд, в тръпчива, приятно свежа хладина, която се наслояваше по лигавиците и мозъците.

Адмирал Уилям В. Франсис вирна енергично характерната си брадичка, сякаш с този жест искаше да отстрани като с булдозер аргументите на учените и да сложи символично точка на дебатите, и каза:

— Господа, аз не разбирам…

Ослепителна светкавица блесна по лицата на присъствуващите, а последвалият я веднага след това гръм накара стъклата да потреперят. Адмиралът наведе глава, изчака няколко секунди, докато трясъкът отзвучи, после продължи:

— Не разбирам възраженията ви. Било то по-рано или по-късно, и други учени ще дойдат до мисълта, че между гравитацията и измеренията на времето съществува зависимост. Какво по-близо до ума от предположението, че между едно четириизмерно пространство, където се образуват гравитационни въздействия между масите и измерението на времето, са налице взаимни зависимости. Е, добре, ние можем да попречим на други да се занимават прекалено усърдно с този въпрос, но защо да не използуваме преднината, която имаме. Господа, тук опираме до съществуването на нашата нация, ах, какво говоря, до просъществуването на цялата западна цивилизация. Топката е у нас и би трябвало да използуваме шанса си. Разполагаме с всякакви средства, за да вземем в свои ръце инициативата за обръщането на релсите към благополучието на западния свят, и ще го направим, преди другите да са сложили пръст на лоста. Това е единственият аргумент, който важи в момента, господа!

Професор Самуел Флайсигер, на пръв поглед малко непохватен дангалак в края на тридесетте, с тъмна чуплива коса, леко оплешивял, е не съвсем бяло поло и изтъркано кафяво кадифено сако, с издути джобове, бежови, разтеглени на коленете габардинени панталони, вдигна поглед от документите на масата пред него и заоглежда със светлосивите си очи изпод рамките на никелираните очила адмирала, сякаш изпитваше някакъв трудно схватлив кандидат.