Последният ден на Сътворението

— Съвсем не, доктор Бърджър — отвърна Флайсигер. — Това не е глупост. Лафърти твърди, и неговата аргументация е абсолютно логична, че с миналото човек може да си прави каквото си ще. Живеещите в настоящето, които изпращат някого или нещо в миналото, за да предизвикат някаква промяна, никога не ще могат да установят дали тя се е извършила, или не, защото в самия момент на промяната алтернативата, която ще възникне като нейно следствие, също вече ще е станала историческа реалност. Това обаче не означава нищо друго, освен че за всеки съвременник нещата са си били винаги точно такива, а не други. Ако върнете някого в 1775 година, който да застреля Джордж Вашингтон, преди Континенталният конгрес да го е избрал за върховен командуващ на въоръжените сили, то във всички исторически книги ще пише, че Джордж Вашингтон, по всяка вероятност прославен пълководец, който може би е щял да се справи с британците, е бил застрелян през 1775 година. Така е! И вие, господа, вие също не бихте знаели нещо повече, защото в училище щяхте да сте учили точно това, а не друго.

— За какво говорим тук? За развинтените фантазии на един автор на научна фантастика или за хронотронния проект? — изфуча ядосано адмиралът.

— За хронотронния проект, сър — отвърна невъзмутимо Флайсигер.

Доктор Холистър се изкиска и поклати глава.

— Виждате ли, адмирал Франсис — продължи Флайсигер, — вие искате с помощта на хронотрона да спечелите предимства за вашата нация. Гадното в случая е, че никой няма да ви благодари за това. Никой съвременник, включително и вие самият, няма да забележите, че нещо се е променило във ваша полза. И ако действително имате успех и подобрите положението на САЩ и на нейните съюзници в стратегическо, стопанско, политическо и т.н., и т.н. отношение, тогава всеки ще каже само: „Ах, колко сме добре!“ Но какво, по дяволите, иска всъщност този Франсис? Хвърля милиарди долара в един безбожно скъп проект, който не дава никакъв резултат, не носи дори най-малък успех. И защо ли пръска на вятъра луди пари? За да сме още по-добре. Та то си е цял позор, на нас да ни е добре, а на другите да е зле. Няма ли да бъде по-разумно с парите да се помогне на бедните селяни, които стенат под камшика на царя, или на милионите китайци, живеещи в крепостничество, от които всяка година измират от глад стотици хиляди, докато на управниците в Петербург и Пекин им е добре. Ако преди това сте успели да турите крак на революционните им водачи, което е от жизнен интерес за нас, доколкото познавам нашите ловци на вещици.

— Вие грешите! — избухна Холистър. — Касае се за нещо съвсем друго.

— О-о? Значи има вече конкретни планове? — учуди се Флайсигер.

Адмиралът сви устни и отправи към инженера мрачен поглед, после се обърна към професора и каза гневно:

— Така не може да продължава повече, иначе рано или късно ще има да лъскаме чепиците на петролните шейхове, докато ние скачаме от една икономическа криза в друга. Прибавете още всичките тия противници на ядрените централи и защитници на околната среда, които протестират срещу всеки петролен кладенец, срещу всяка сондажна площадка по крайбрежието, а ония там се кискат в шепите си и си строят златни клозети в пустинята. Ще им хлопнем на тях мандалото веднъж и завинаги!

Холистър кимна в подкрепа. Флайсигер заоглежда слисано ту единия, ту другия. Досега не беше виждал този дълбоко замразен Франсис толкова разпален. Дали не беше бръкнал в някоя стара рана на адмирала, или си беше просто въодушевление от делото? Звучеше като приказката за вълшебната масичка.

— Натам значи вее вятърът? — каза той несигурно.

— Това, в което се впускаме сега, господа — вметна Кафу, — е безконечен винт, а разходите за такова начинание ще надхвърлят всичко въобразимо.

— Е, и? — отвърна Франсис възмутено. — Нацията ще принесе жертвата, когато сигурността и благоденствието й са поставени на карта.

— А и лихвата ще бъде значителна — добави Холистър, но никой не обърна внимание на забележката му.

— Това не означава нищо друго — изсумтя Кафу, — освен всеки конфликт да бъде продължен и в миналото, а всяко разрешение да си остане временно. Всяка победа е изложена на опасността впоследствие да се превърне в поражение. Това е едно уравнение — за малко не казах „игра“ — с безкрайно много променливи величини. На това не би издържала никоя нация, дори само икономически. Твърде възможно е нашата цивилизация, а и целият свят — такъв, какъвто го знаем — да отидат по дяволите.

— Срещу тази опасност отдавна сме изправени в една друга област — махна Франсис. — Ще съумеем да посрещнем и нея, професоре, дори ако трябва да построим военни бази по цялото протежение на времето чак до предкамбрия7.

— По някоя база на всеки сто, на всеки хиляда или на всеки десет хиляди години, а, сър? — забеляза саркастично Флайсигер. — Питам само, защото за тая работа ще ви трябват един куп хора.

— Любопитен съм кой ще издържи по-дълго — изръмжа адмиралът.

Кафу поклати глава.

— Това няма да ви помогне ни най-малко. Достатъчно е другите да пристигнат само един ден по-рано от вас.