Последният ден на Сътворението

— Бедните опитни зайчета — каза тихо Флайсигер.

— Ще бъдат включени само доброволци — каза адмиралът. — Нека хората и материалът, който ще вложим, да бъдат моя грижа, професоре. Всъщност аз не разбирам защо са тези ваши опасения. Ние няма да щадим нито разноски, нито труд да върнем нашите момчета, след като си свършат работата, независимо къде и кога се намират в, миналото. И вие ще ни помогнете, господа. Аз ви моля затова. Военноморските сили започват вече строежа на голямо съоръжение в рамките на проекта. То ще бъде на четиридесет метра морска дълбочина, близо до нашата база на Североизточните Бермудски острови. Това е достатъчно далеч от сушата, та да не могат дори и по-големи гравитационни аномалии да предизвикат земетресения. Съоръжението ще има единствената цел да обръща в обратна посока действието на генератора на Флайсигер, така че да се получи отрицателно поле на Кафу и да можем да изпращаме неща пък от миналото в настоящето.

— Знаете ли какво изобщо представлява „полето на Кафу“? — попита изумено Флайсигер.

— Това не спада към моята компетентност — каза Франсис възмутено и погледна за помощ към Холистър и Бърджър.

— „Полето на Кафу“ — е изкуствено предизвикана гравитационна аномалия, която изтласква намиращата се в центъра й маса извън нашата вселена, като я задвижва във времето, щом бъде достигната т.нар. „критична сила на полето“. А излишъкът от гравитационна енергия, получен от аномалията, се компенсира в пространствено-временния континуитет по посока на миналото като надлъжна вълна. И според това колко голям е този излишък в съотношение с дадената маса, толкова по-далече се изпраща тя по посока на миналото, като влиза отново във Вселената там, където носещата вълна постепенно заглъхва, тъй като нейният излишък от енергия се е изчерпал. А решаващото при този компенсационен процес е, че той протича обратно и само обратно на посоката, в която тече времето. Ясно ли ви е това, сър?

— Тогава обърнете този проклет ефект обратно? — извика невъздържано адмиралът.

— Знаете ли, сър — каза Кафу предпазливо, — то е все едно да поставите тенджера с вода на горещия котлон и да се опитвате да получите от водата лед.

Флайсигер блъсна стола си назад и скочи. Забърза към автомата за вода, наля си с треперещи пръсти една пластмасова чаша и на един дъх я изпразни до дъно, сякаш умираше от жажда. За момент му се стори, че ще повърне.

Изведнъж навън слънцето проби и капките дъжд, които замрежваха стъклата на прозореца, разложиха светлината на стотици святкащи частици.

ТРЕТА ЧАСТ ОПЕРАЦИЯ „ЗАПАДНА ПАДИНА“

Доброволци

Стив Стенли не знаеше защо, но имаше недобро предчувствие, когато генерал Снайднам се обади късно следобед.

— Трябва да говоря с вас, майоре. Явете се веднага.

— Слушам, сър.

Стив облече куртката на униформата си, среса се и се отправи към бараката на командуващия. Слънцето отдавна бе слязло ниско на запад, но все още палеше безпощадно. Някъде в подвижните, боядисани със защитен цвят монтажни халета пищяха в пробна експлоатация двигателите на един бомбардировач-изтребител. Пушечносива вихрушка прекоси пистата, откроила се на тъмносиньото небе, извита като призрачно гърло, и бързо загуби силата си. После отново си я възвърна, щом получи при насипа ново захранване. Горещият сух въздух в пустинята миришеше на изгорял керосин и разтопена гума. На другата страна на пистата бяха наредени един зад друг пет вертолета, тъжно отпуснали тесните си витла, вдървено полюшкващи се от вятъра като абстрактна стоманена перушина.

Стив почука на вратата на бараката и влезе.

— Здрасти, майоре — каза Снайднам, оголи широките си, неестествено бели зъбни протези и посочи повелително към изтърканото, тапицирано със зелена кожа кресло пред бюрото си. Генералът беше много висок, изпит мъж в средата на петдесетте, със снежнобяла и за военен от неговия ранг — забележително дълга коса, с малки, добре подстригани, също така снежнобели мустаци, които седяха на изпитото му загоряло лице като залепени, и с необикновено голяма уста. Ако се съдеше по месестите, почти сладострастни устни, можеше да мине за човек на наслажденията по дълбоко врязаните бръчки, които се спускаха към устата от двете страни на едрия му, силно издаден нос, говореха, че стомашни язви му отравят каквото и да е гастрономическо удоволствие.

— Седнете най-после, майор Стенли — усмихна му се той и отметна буйния кичур от челото си.

— Благодаря, сър — каза Стив и потъна в огромното кресло. Почувствува се безкрайно малък в тази вещ, когато облегна ръцете си на огромните издути облегалки. Полуразпраните кожени парчета, образували някога вътрешната част на гладката повърхност, се напипваха меки като саждени парцали.