Последният ден на Сътворението

Като повечето мъже, Стив харесваше високи жени и Луси със своите метър и седемдесет и девет напълно отговаряше на изискванията му. Тя го наричаше на шега Франки-бой заради далечната му прилика с Франк Синатра в старите филми, като „Прокълнат завинаги“ или „Мъжът със златната ръка“, твърдеше, че сигурно в жилите му течала италианска кръв. Стив не можеше да си представи как някой италианец се е забъркал в набожната баптистка фамилия Стенли, но трябваше да се съгласи, че външността му явно говореше за това. На млади години родителите му често бяха пребивавали в Европа. Той едва помнеше майка си, знаеше я почти само от разказите на баща си. Тя беше загинала при злополука, когато той нямал още две годинки. Само гласът й лежеше някъде дълбоко в съзнанието му, един чист, ясен, мелодичен глас, който Стив, кой знае защо, свързваше с багрите на есенна шума и дъха на презрели плодове в тихите слънчеви следобеди.

Стив беше поканил Луси на вечеря, след което се канеше да я заведе в някой бар, но тя настоя сама да приготви нещо за хапване. Направиха покупки с нейния фолксваген, след което Луси сготви нещо дяволски апетитно и адски лютиво от своя мексикански репертоар. Когато бяха вече на втората бутилка „Los Reyes“, тя го загледа с искрящите си зелени очи и каза:

— Бенедикт — казваше му често Бенедикт, когато ставаше делова с него, — ти най-добре знаеш какво да правиш. Това е твоята професия и тя трябва да ти доставя удоволствие. Никога, за бога, не бива да имаш чувството, че заради мен си пропуснал нещо голямо. Това би било лошо и за двама ни.

— Слушай, Луси. Аз не бих могъл да взема решение, без заедно да сме…

Тя беше сложила ръка под лакътя му и го гледаше с усмивка, в която той откри известна нотка тъга.

— Ти всъщност отдавна си решил, Стив. Дори и сам да не искаш да си признаеш.

— Но, Луси, аз…

— И без това две стари опърничави магарета като нас не могат вече да бъдат впрягани заедно в една каруца. — А когато той я погледна безпомощно, тя продължи: — Но ми позвъни от Кейп. Кажи ми какво става, за да зная.

Когато призори двамата лежаха изтощени един до друг, Стив Бенедикт се запита сериозно дали пък не би му било далеч по-приятно да бъде впрегнат заедно с Луси в една каруца, отколкото всичко онова, което можеше да му предложи НАСА. После и двамата поспаха малко, преди да настъпи денят.

Когато Стив се събуди, Луси беше заминала за кантората. Съвсем в своя стил, тя бе поискала да го улесни. Той закуси спокойно, противно на обичая си, изпуши и една от Лусините цигари, пусна си плочата с италианска музика в изпълнение на лютня, поставена най-отгоре на купа, и се настани удобно в подреденото с вкус жилище. После стана отново и започна да разглежда картичките-изгледи от Мексико и Европа, от Сицилия, Крит и Родос, които Луси беше закачила на стената с кабарчета. Мислите не му даваха покой; беше го обхванало страшно безпокойство, причините за което и сам не можеше да си обясни. Също като някога, когато го изпратиха за Гуам12. Малко преди това беше починал баща му от карцином на белия дроб.

Смачка с отвращение втората цигара, която си беше запалил, събра съдовете от вечерята и ги изплакна. После се облече, взе двата куфара и моряшкия сак и се отправи за летището.

Там пристигна много рано. Машината, от Маями имаше закъснение повече от два часа поради бурна атмосферна депресия над Гълфстрийма. И обратно нямаше да може да мине през Хюстън, а се налагаше отклонение през Мемфис.

Позвъни на Луси, за да се сбогува с нея. Беше много заета и така като че ли стана по-добре.

Най-после към шестнадесет часа машината излетя, а когато кацна в Маями, беше вече тъмно. След прашния сух въздух в Ню Мексико задушната атмосфера на Флорида го плесна по лицето като с мокра топла кърпа.

— Майор Стенли? — извика го един цивилен на изхода.

— Да, аз съм — каза той.

— Моля да ме последвате!

— Багажът ми е все още…

— Ще се уреди. Ако обичате да ми дадете билета си, господин майор.

— Но…

— Името ми е Уолтън, командир Алън С. Уолтън от военноморските сили, засега командирован към НАСА.

Чакаме ви повече от два часа.

— Самолетът имаше закъснение.

— Известно ни е, господин майор.

Командирът, изглежда, беше от най-усърдните. Стив констатира, че този човек от флотата не му е симпатичен, а той, сякаш отгатнал мислите му и като че да поправи неприятното впечатление, което бе създал, се обърна и му се усмихна. Но това беше само една оскъдна усмивка.

Момчето излъчва чар като хладилник, каза си люто Стив, а после се запита как ВМС са стигнали дотам да сътрудничат на НАСА. От самото начало те ловяха във водата само приводнилите се капсули на космическите кораби, а напоследък — изразходваните ракетни степени на „совалките“, за което им плащаха добре, но че предоставяха на НАСА и гидове за пристигащи астронавти — това беше нещо съвършено ново. Ако ВМС търсеха хора за експериментите си „Сийлаб“, то при него са попаднали на грешен адрес — закле се веднага да вземе обратния самолет за Елбъкърк.