Последният ден на Сътворението

— Изглежда, пак ще ви намерят занимание на вас, астронавтите — каза генералът и многозначително размаха някакъв формуляр. „Карай направо де!“ — помисли си Стенли и се опита с бегъл поглед да долови нещо от заглавната част на формуляра, но напразно. Писъкът на двигателите бе сведен до скимтене от изолиращите шума прозорци на бараката, но като летец приглушеният шум го смущаваше повече, отколкото ако се намираше навън. Оттатък, от другата страна на пистата, кротко пасеше стадо овце, без да се вижда някакъв овчар.

— Или ще се срещнем отново през следващата седмица или след пет години — заяви Снайднам, — така поне е написано в писмото от НАСА.

Значеше ли това, че въпреки всичко подготвяха кораб с екипаж за Марс? Слуховете, че Съветите готвели такава експедиция, никога не бяха напълно заглъхвали, съзнателно раздухвани и от НАСА. Но правителството все не стигаше до никакво решение. Колебаеха се, и навярно с право, защото един след друг се откриваха и закриваха стартовите прозорци към Марс, без от Байконур да е излетял нито един кораб с екипаж, който да се е отправял по-далеч от околоземните орбити. Да не би колебаещите се все пак да се бяха излъгали?

Две тренировъчни машини се спуснаха надолу, отправиха се плътно една след друга към пистата, профучаха като сенки покрай прозореца и веднага излетяха отново с виещи като сирени мотори. Вертолетите от другата страна на пистата сякаш за миг се стопиха в трепкащите като мараня реактивни газове на моторите и пак застинаха.

— Това е всичко, което можах да измъкна от получената покана, майор Стенли — каза Снайднам, — и един самолетен билет за Маями.

— Благодаря, сър — кимна Стенли, въпреки че не му беше ясно за какво всъщност благодари.

— НАСА търси доброволци, явно за нещо много голямо. Вие сте деветият пилот, когото канят от моите части.

— Аха — рече Стенли малко разочарован.

— Надявам се да се видим отново през идната седмица, майоре.

— Ако решите, сър, аз ще отхвърля предложението им — каза Стив.

Генералът го погледна за няколко секунди, като едновременно се усмихна и сбърчи неодобрително чело:

— Не, не, майоре. Ще направите, каквото се иска от вас, само ако имате някои сериозни възражения, тогава! Не ми се ще да ви пусна, защото сте един от най-добрите ми пилоти, но вие сте квалифициран астронавт и вашето обучение струваше немалко пари. Щом като сте нужен, трябва да бъдете на разположение.

Снайднам се изправи. Стенли побърза да стане от креслото и козирува, но генералът не отвърна, приятелски подаде над бюрото загорялата си десница. Стенли я стисна и сърдечно я разтърси.

— Успех, Стив.

— Ще опитам, сър.

Върнал се в стаята си, Стив хвърли документите и билета на мъничкото, облицовано с изкуствена материя бюро и заби поглед в тях. Метна куртката на леглото и седна, така че да го бие приятната въздушна струя от вентилатора, прикрепен към боядисания в бяло дървен таван.

Стив никога не бе допускал, че ще го повикат отново за астронавт. Наистина беше още на четиридесет години, физически здрав и в отлична форма, но най-хубавите му години бяха вече отминали, отдавна бе признал това в себе си, и то без каквато и да е горчивина. Щастието, бог му е свидетел, е било винаги на негова страна, макар той самият никога да не бе се чувствувал особена щастлив. На млади години го обучиха за пилот, после беше изпратен за Гуам, когато отчаяните обвинения на Джонсън срещу Северен Виетнам така натежаха, че можеше да ги подкрепи само супербомбардировачът B—52. Готвеха се вече да натоварят и него, но тогава старата лисица Хенри8 измъкна на бял свят вълшебния рог, а другият стар хитрец Дик9 така го наду, че заскърца доста неблагозвучно. Малко след това обаче големият скъп сигнал за отбой заскимтя махмурлушки и момчетата изтрезнели се завърнаха у дома след невъзвратимо загубени десет години — поне тези, които още бяха в състояние да го сторят.

Стив Б. Стенли (той не обичаше никак второто си име — Бенедикт) беше от завърналите се. Той се захвана да изпитва прототипите на новия супербомбардировач B—1 на Рокуел, но през пролетта на 1977 САЩ започнаха усилена надпревара във въоръжаването при президента Картър след несполучливите преговори за САЛТ—II. Те се отказаха от скъпите B—1 и заложиха на безпилотната управляема ракета „Круз“. Тогава Стив доброволно отиде при НАСА, които в този момент усилено търсеха опитни пилоти за четвъртото поколение астронавти. „Астронавти“ беше чисто лицемерие. НАСА обучаваше пилоти за космическата „совалка“, които си показваха носа едва на сто километра извън земната атмосфера, но залъгваха хората си с приказки за предстояща експедиция до Марс, тъй като Съветите също се готвели за полет до Червената планета.