Последният ден на Сътворението

Американската тайна служба загатна още през 1977 година, че съветското правителство възлагало на тежката промишленост и електрониката обемни задачи, които не могли да бъдат в непосредствена връзка с въоръжаването и с произвежданите в голямо количество „Бекфайър“. Оттогава слуховете за съветска експедиция на Марс периодично се сгъстяваха — когато се откриваше или закриваше поредната стартова възможност. Тъй като и двете кацания на „Викинг“ на САЩ през 1976 година не донесоха никакви по-определени сведения за следи от живот на Марс, напротив, дори изправиха екзобиолози10, химици и геолози пред неочаквано повече загадки, редица именити учени настояха за експедиция с екипаж до съседната планета. НАСА с готовност се залови за техните аргументи и започнаха усилена пропагандна кампания. Винаги намираха неколцина директори от НАСА, които при най-малкия знак на индустрията задърпваха конците, а техните марионетки от Вашингтон започваха незабавно да танцуват и измъкваха на бял свят старите пароли, като: „престижът на САЩ“, „честта на нацията“ и каквито там още имена им прикачваха. Извадиха от шкафа и плановете на починалия фон Браун, но само с половин душа пристъпваха към реализиране. Поръчките, предоставени на индустрията, бяха незначителни: проучвания, алтернативни решения, проектосметни документации. Конгресът се скъпеше. Никой не вярваше истински в надпреварата за Червената планета, още повече че не можеше да се разбере със сигурност дали русите са предприели сериозна подготовка за подобен полет. Но Конгресът не се стискаше без основание. Само посветените, числящите се към „по-тесния кръг“ знаеха, че парите отдавна вече текат в други канали, които се оказаха бездънни.

През 1982 година започнаха редовните полети на „совалката“, а космическата лаборатория „Спейслаб“ започна своята работа. Когато наскоро, след това се зададе следващият стартов прозорец към Марс, а Съветите пак не дадоха признаци, че се канят да пращат натам някаква експедиция, САЩ временно замразиха плановете си за междупланетни полети с екипаж. Бездействието на Съветите в тази област си оставаше необяснимо. Заетите с хронотронния проект военни преценяваха ситуацията в нарастваща степен като обезпокоителна и настояваха да се бърза. Беше ускорено построяването на клетконосачи, а научният щаб — увеличен.

За това развитие на нещата Стив Б. Стенли естествено нямаше и понятие. Той усещаше само, че правителството е загубило всякакъв интерес към космическите полети и че непрекъснато изтегляше научен и технически персонал от тази област. Половин дузина пъти той беше летял вече в орбита с учени и техния чуплив багаж, скачваше се със „Спейслаб“ и се връщаше обратно на Земята с други учени и с техния багаж. През 1983 година той се освободи от НАСА — работата не беше по вкуса му. Дванадесетчасови проверки и подготовка на всички измервателни уреди и апаратури за старта — а след по-малко от час полет първата част на мисията свършваше. После нови два часа — същата процедура, успоредно със станционен и земен контрол, после старт към Земята, изхвърляне на резервоарите с изпражненията и боклука при навлизане в атмосферата, приземяване.

Още след третия полет Стив се чувствуваше като каруцар, когото ругаеха разни нервни металурзи, биолози, географи, метеоролози и астрономи, повечето от които ужасно трепереха за сигурността на своите кутии с инструменти и за собствената си персона, и хвърляха вината върху него, ако нещо не функционираше както трябва. Когато при завръщането си от шестия полет обърна във въздушния океан добре натъпкания нужник и той изгоря като фойерверк, Стив беше взел вече своето решение. Завърна се при военновъздушните сили като инструктор — а и не беше единственият.

Така бе се озовал преди две години тук, в Ню Мексико.

Самолетният билет беше издаден за петък и по този начин Стив имаше още два дни време да си оправи работите. Малкото вещи, които притежаваше, лесно се събраха в два металически куфара и един моряшки сак. На другия ден следобед той се обади по телефона на Луси, с която ходеше едва от половин година. Тя беше страшно умно момиче в края на тридесетте, с червеникавокафяви коси и предизвикателно зелени, малко раздалечени очи. Работеше в Елбъкърк11 като секретарка в една адвокатска кантора.

Щом взе командировъчните, един джип на военновъздушната база го откара в града, след което едно такси го свали близо до кантората.