Последният ден на Сътворението

Отведоха го в една зала в старата част на летището, предназначена иначе за транзитните пътници на второ- и третостепенните самолетни линии. Имаше насъбрани около петдесетина мъже. Възрастен келнер с побелели коси, с виненочервен жакет, светли габардинени панталони и платнени обувки, който приличаше по-скоро на уволнен кабаретист, събираше празни бутилки от кока-кола и бира и изпразваше препълнените пепелници в голяма ламаринена кутия.

Стив се огледа дали няма да открие някоя позната физиономия, когато чу приятелски глас:

— Трябваше да се сетя, че не може да не повикат и стария Стив.

Нямаше грешка — беше Джеръм Банистър, с когото бяха завършили обучението си при НАСА, едър, широкоплещест мъж в началото на четиридесетте, с изпъкнали скули, искрящи черни очи и тен като на момчетата по рекламите на „Марлборо“. Той потупа Стив сърдечно по рамото. Не бяха се виждали повече от две години. Банистър се уволни от НАСА едновременно със Стив и стана инструктор в едно частно училище в Тусон. Смяташе да седи там, докато събере пари, за да си обзаведе собствено училище за летци.

Придружаваше го млад, възпълен мъж с рядка руса коса, с доволна, малко глуповата усмивка на червендалестото лице и с предизвикателно засукани рижави мустаци, с които явно се гордееше. По всичко личеше, че се е лепнал за Джеръм като репей за вълнена жилетка.

— Харалд Олсен — представи го Банистър. — Най-добрият авиоинженер, когото познавам. Пъхни му кутията с инструментите в ръце и му дай мъничко време, ще ти накара и автобус да полети.

Русият младеж кимна въодушевено и доволно се изкиска. Стив така се стъписа от тази му реакция, че за секунди го изгледа безмълвно, после му кимна любезно. Момъкът му се стори чудак, ако не и откачен. Странно, Джеръм имаше навика да подбира приятелите си и доста се скъпеше на похвали. Може и да си бяха пийнали.

Едва сега усети каква жажда го мъчи, но не му оставиха време да си поръча нещо. Присъствуващите явно бяха чакали само неговото пристигане, защото не минаха и три минути, когато с два автобуса на летището ги отведоха до един стар 73713, застанал някъде встрани, чартърна машина, обслужваща източните авиолинии.

Потеглиха незабавно и скоро оставиха под себе си пъстроцветните гирлянди от светлини на разточително осветения Маями, след което машината пое курс на север.

— Имаш ли представа какво смятат да правят с нас — обърна се Стив към седналия до него Джеръм.

Банистър сви устни, поклати замислено глава и рече: — При най-добро желание не мога още нищо да проумея.

— Може би Марс? — В същия момент, в който зададе въпроса, Стив осъзна и неговата несъстоятелност. Такава работа щяха отдавна да са я надушили.

Джеръм го заоглежда отстрани с изпитателен поглед. — Сериозно ли смяташ?

— Всъщност не — призна Стив.

— Ти по-добре виж хората! Аз познавам някои от тях. Няколко пилоти със и без боен опит, няколко добре обучени астронавти, но повечето — не, куп първокласни инженери, болшинството обаче без понятие от ракетна техника, да не говорим за космически полети. Освен това, изглежда, военноморските сили участвуват яко в тая работа, има доста пилоти от флотата, и то добри. Досега ВМС само ловяха от водата нещата на НАСА, този път обаче всичко показва, че организаторът е всъщност тя. Стив, можеш ли да си представиш някаква причина военноморските сили да се интересуват от Марс?

— Може пък да искат да пуснат в каналите на Марс някоя и друга торпедна лодка — рече Стив.

Джеръм не пое шегата. Той само решително кимна с глава и зарея поглед пред себе си.

На Кейп те бяха посрещнати от тълпа придружители, които ги отведоха в една гола зала, осветена от жълтеникави неонови лампи. Раздадоха им купони за храна и напитки, разпределиха ги по квартири, а накрая ги снимаха с полароидна камера, която за секунди изхвърляше цветната пластмасова картичка. Под портрета нанасяха името и войсковия чин. После всеки получи папка от изкуствена кожа, съдържаща най-необходимото за писане, като на предната й страна под емблемата на НАСА със златни букви беше изписано: „СИМПОЗИУМ — НОВИ ЦЕЛИ В НАВИГАЦИЯТА“.

Стив учудено се запита с какво, по дяволите, тъкмо той ще допринесе за поставянето на нови цели в навигацията и се отправи към апартамента си. Беше една от многото подобни на бараки къщички-бунгала, над които стърчаха евкалиптови дървета. Къщичките бяха отделени една от друга с грижливо подкастрен жив плет, добре поддържани полянки и цветни лехи. Над морето се святкаше, без да гърми. Високо в проблясващото небе тъмнееха огромните прастари рампи на програмата „Аполо“. Паметници на „пробива“, почти обратно завоювани от джунглата. Въздухът беше спарен, не трепкаше нито листец. Някъде наблизо се надкрякваха цяла рота жаби.

Капнал от умора, Стив взе горещ душ, легна гол и само след секунди заспа.