Последният ден на Сътворението

— Ха сега де, къде ли? — рече Лури.

Внезапно всички млъкнаха. Климатичната инсталация сякаш тъкмо сега изяви някакъв скрит дефект и забръмча неестествено силно.

— Аха! Да… Е, това май ще е дълго пътешествие — каза Джеръм, разпределяйки по чашите остатъка от уискито. — И кой ще тръгне?

— Аз — гръмна Харалд Олсен като изстреляна тапа. — Поне е нещо ново.

— Понеже и без това се числя към елита на нацията — заимитира Моузес тона на Франсис, — не мога да кръшкам, щом отечеството ме зове.

— Такова нещо не бива да се оставя само на кухите глави на ония от флотата — каза Лури пренебрежително. — Освен това станах и любопитен.

— А ти, Стив? — попита Джеръм.

Стив вдигна рамене и отвърна с въпрос:

— А ти?

Джеръм сложи ръка на рамото му.

— Едва ли ще ви оставя сами в такава акция. Нали се касае все пак за традицията на християнския Запад, ако трябва да вярваме на адмирала.

— Пикай на него! — викна гневно Моузес.

— И така, ще рискуваме значи кожите си за честта на нацията — кимна унило Лури.

Джеръм изпръхтя презрително.

— … За да станем стрелочниците на бляскавото бъдеще на тази страна — рече Моузес, натисна с език между зъбите си част от дъвката и наду едно балонче, което шумно се пукна.

— Но на тия идиоти от флотата аз мамицата им… — увери ги Джеръм с надебелял език и пресуши остатъка от уискито си.

— А аз пък на цялата тая европейско-християнска цивилизация… — обяви изтежко Моузес Калахан, изплю дъвката в шепата си и я хвърли в един от препълнените пепелници. — Кълна ви се!

— Флотата и християнският Запад — задави се от кикот Лури. — Светата папска флота! Няма отърваване от тях, ей!

Стив лежеше в тъмното, измъчвайки, замъгления си от алкохолните пари мозък къде ли може да изчезва принадлежащата на гравитацията маса при определена гравитационна аномалия, но мислите му се гонеха лудешки из тъмни лабиринти, в които се беше спуснала непрогледна мъгла, и всеки път, когато му се струваше, че е съзрял някаква светлинка и се завързваше към нея, той се блъсваше в стена. Главата и краката му тежаха като олово.

Тогава засънува някаква прочетена преди много години новела. Разказваше се за един пътник във времето, който се връща в Англия в епохата на Шекспир, но попада в един кошмарен свят. Този пътник във времето сега се оказа самият Стив. Пред ханчето, където се надяваше да намери подслон, в калта на пътя между отпадъци и смет лежеше отрязана полуразложена ръка. В сивата й набръчкана шепа се отвори едно око, което започна внимателно да го следи.

В голямото, облицовано с дъски преддверие на хана, осветено само от тесен прозорец, откъдето странно тесни врати водеха към съседните помещения, зад огромно тъмно бюро седеше висок, строен беловлас мъж, целият облечен в тъмни кожени дрехи, с маска на лицето от тъмна, напукана кожа, каквито някога са носели болните от проказа. Очите му блестяха през тънките цепки, а на устата си имаше цип с едри зъбци, който придаваше на безжизненото му лице израза на облещен мъртвешки череп. Пред него на бюрото стоеше ценна, изкусно гравирана ваза от венецианско стъкло с потопен в нея букет от подобни на лилии цветя, с очи наместо тичинки, които любопитно гледаха към него. Мъжът повелително посочи към тъмното помещение зад гърба му и когато Стив се обърна да разбере какво се иска от него, видя, че в полуздрача нечуто се е открехнала една врата. От тясното помещение зад нея, дълбоко колкото саркофаг, излизаше някаква жена. Когато извърна лице насам, той я позна.

Беше Луси!

Затича се към нея. Старите изтъркани дъски скърцаха неестествено силно и така страшно се огъваха под нозете му, сякаш всеки миг щяха да се продънят и да го пратят в приземието.

— Луси! — извика той, разперил ръце, за да я посрещне. В същия миг обаче от деколтето й изскочи едно от тези подобни на лилии растения и втренчи в него окото си.

Стив отскочи ужасен назад, но човекът с маската застана незабелязано зад него, обгърна го и така силно стисна гръдния му кош, че Стив едва си пое дъх.

— Луси! — задъхваше се той, докато човекът с маската го стискаше безжалостно, а призрачното око на цветето, чието месесто стебло продължаваше да расте, се приближаваше към него. Стив забеляза, че полуразголената гръд на Луси беше осеяна с дребни капчици пот, но колкото и да се взираше в нарастващата тъмнина, Стив не можеше повече да различи лицето й. А някъде от дъното сякаш извираше странно плющене, чийто произход той не можеше да си обясни и което ставаше все по-силно и пронизващо.

Стив не успя веднага да се съвземе и да светне лампата. Въздухът в тясното помещение беше задушен и горещ. Преди да си легне, той бе изключил климатичната инсталация, тъй като от студения въздух редовно се схващаше вратът му.