Последният ден на Сътворението

— … за оръжие от флотата на САЩ, което в момента се разработва при нас, но ако се съди по вида му, е било изложено на влиянието на въздуха и водата най-малко десет хиляди години. От него обаче в тази разработка, що се отнася до състава на материала, не е направен нито един екземпляр. Точно ли формулирах, мистър Манли?

— Абсолютно точно. Но това не е ли идиотско?

— Знаете ли, мистър Манли, Шерлок Холмс е действувал по една максима, която винаги прилагал с успех. Тя гласи: „Когато си изключил всичко невъзможно, това, което остава, дори да е съвсем недоказуемо, ще трябва да е истината.“ По моему това е една прибързана максима. Аз не бих си позволил с лека ръка да изключа нещо като невъзможно.

Мистър Манли оброни бичата си глава и за момент се взря стъписано в офицера от Военноморските сили.

— Разрешете ми един въпрос, сър — каза той.

— Моля, питайте, мистър Манли.

— Четете ли научна фантастика, сър?

— Казвате го с известен упрек, мистър Манли.

— В никакъв случай, сър. Напротив.

— Понякога в задълженията ми влиза да се занимавам с неща, които не са съвсем правдоподобни.

Инженерът кимна и изведнъж се усмихна лъчезарно. Лицето на командир Франсис остана напълно неподвижно.

— Аз смятам, че засега можем да приключим, мистър Манли, или имате още въпроси?

— Н-не, сър — каза инженерът, събра материалите си и бързо излезе.

След около десет месеца, през есента на 1960 година, в САЩ беше пуснат филмът „Машината на времето“ от Дж. Пал по романа на X. Дж. Уелс. Командир Франсис го гледа във Вашингтон. Той си набави една голяма рекламна снимка и я закачи на стената в кабинета си в Пентагона. Тя изобразяваше смачкана на две места пура върху седалката на един миниатюрен модел на машината на времето, зад която се въртеше изкусно изкована метална шайба, привличаща магически погледа върху себе си, сякаш за да отклони вниманието от триковете на някой фокусник.

Шокът, предизвикан от „Спутник“ през 1957 година, още не бе напуснал американците, когато на 12 април 1961 година, 0707 средно европейско време, майор Гагарин на борда на „Восток I“ направи за 108 минути една обиколка на Земята и уверено се приземи близо до селото Смельовка в Саратовска област. Западната преса, все още програмирана от студената война да съобщава само западните успехи, изплака, а военните от Пентагона заскърцаха със зъби. Президентът Джон Ф. Кенеди се видя принуден да сплоти около себе си победената в съревнованието за Космоса нация и обяви месец и половина по-късно, на 25 май 1961 година: „Нашата нация трябва да си постави за цел още преди края на това десетилетие да изпрати човек на Луната и да го върне невредим на Земята.“

САЩ залагаха на Луната.

В средата на ноември 1962 година в Детройт се състоя съвещание, на което учени от НАСА, технически лица от самолетната и ракетна промишленост, специалисти от армията, Военновъздушните сили и флотата на САЩ разискваха върху поведението на материалите при екстремните натоварвания. Командир Франсис също беше изпратен тук да изнесе доклад за резултатите, получени от ВМС при опитите с водородната бомба в Тихия океан. Темата му звучеше сбито: „Реакцията на повърхностите при екстремни лъчеви натоварвания“.

Настроението на съвещанието беше повече от потиснато. Осемнадесет месеца след програмното изискване на Кенеди САЩ не можаха да се похвалят с нито един успех, напротив, трябваше да претърпяват удар след удар. През ноември 1961 година „Рейнджър 2“ дори не влезе в траекторията си по посока на Луната, в края на януари „Рейнджър 3“ прелетя на 36 000 км от Луната, в края на април „Рейнджър 4“ най-после улучи Луната и се разби според програмата на нейната повърхност, но пък засякоха камерите му, а „Рейнджър 5“ отново се размина с целта си, макар и само на седемстотин и двадесет км. Хората от НАСА бяха видимо потиснати; военните не прикриваха недоволството си, понякога се чуваха сърдити думи. Представителите на индустрията посочиха дори, че програмите са изпълнени твърде прибързано, но се представяха за оптимисти, защото чакаха да им се усмихне щастието да получат доходни поръчки.

След разискванията през деня по отделните специалности вечер разговорите с удоволствие се насочваха към най-общи въпроси. Въртяха се все около „овладяването на пространството“.

— Кажете — запита Франсис провлачено и подчертано уж между другото физика, който седеше до него и чиято табелка на ревера му го представяше като доктор Томас Уинтър на НАСА, — смятате ли, че е възможно един ден да овладеем и времето?

Доктор Уинтър го измери снизходително над елегантните си очила без рамки, погледна изпод око табелката на ревера на Франсис и каза с лека доза надменност в гласа:

— Знаете ли, командире, историята на науката се отнася жестоко към онези, които твърде необмислено употребяват думата „невъзможно“. Аз смятам пътуването във времето теоретически и практически за невероятно.

— Значи, ако правилно съм ви разбрал, докторе, тогава то не е невъзможно, а невероятно.