Последният ден на Сътворението

Когато в казармата отворили шкафчето на загиналия, открили цяла колекция от трофейни оръжия, достатъчна шеф-капралът да бъде изправен пред военен съд.

Между тях била и ръждясалата част от оръдието, която намерил на пистата южно от Каси Туил. С телена четка Тифенбахер я бил почистил, доколкото можал, освобождавайки я от напуканата ръжда, после я смазал и увил в парче от одеяло. Сега тя, матовочерна, приличала по-скоро на къс дървени въглища.

Арсеналът на Тифенбахер бил предоставен на специалист по оръжейните въпроси от Префектурата, който веднага идентифицирал и подредил пистолетите и автоматичните оръжия. Накрая разгледал ръждясалата трофейна част, на която отначало обърнал малко внимание. Очевидно се касаело за част от оръдие, от гранатомет или нещо подобно. Направил справка в няколко наръчника, но явно не ставало въпрос за германско оръжие от Втората световна война. Той се озадачил. Всичките му усилия обаче да го идентифицира били напразни. Така няколко седмици по-късно той изпратил частта във военнотехническия отдел на Военното министерство в Париж.

Там също така се оказали безпомощни да разрешат тази загадка, още повече щом установили, че се касае за сплав, която освен ванадий и волфрам, съдържала необикновено много титан — скъп метал по отношение на обработката, с който тук имали малко опит и който се използувал в сплави преди всичко заради устойчивостта си на корозия.

След дълго колебание Министерството решило да привлече американски специалист по оръжейните въпроси от НАТО, което по онова време се помещавало в Пале Шайо. Щом узнал резултатите от анализа на материала, експертът се оживил, тъй като му било известно, че с подобни сплави се експериментира в ракетната техника. И настоял Тифенбахеровото оръжие да прелети над Атлантика. Така през септември 1959 година то пристигнало във военнотехническата развойна база на Военноморските сили в Окленд, Калифорния, където от войната насам в района на Тихия океан се създавали най-модерни материали и се изпробвала тяхната военна приложимост.

Там невзрачното на вид парче метал предизвикало силен смут, защото приличало, — поне това, което останало от него — досущ на част от оръжие на ВМС, което тъкмо било в процес на създаване и от което съществували само четири прототипа, изпробвани неотдавна: една преносима гранатохвъргачка, с която можели да се изстрелват тактически атомни гранати.

Часът на командир Франсис настъпил. Той бил служил в Тихоокеанската флота и минавал още по времето на Корейската война за един от най-изтъкнатите експерти по оръжия от руски и китайски произход. За него се говорело, че и по летящия снаряд можел да познае от какво оръжие е бил изстрелян. Той се отличавал с невероятно хладен разсъдък, съчетан с онзи род натрапливост, дебелоглавие, техника на лактите и безчувственост, които, взети заедно, се означавали и възнаграждавали като „пробивност“. Освен това бил винаги оптимист — що се отнася до кариерата, пък и до проектите, които преследвал по отношение на нея с трудолюбие и коварство.

Между 1954 и 1958 година той бил зает с изследванията, които Военноморските сили провеждали при опитите с водородни бомби на Кораловите острови Ениуиток и Бикини — на бракувани кораби в близост до огнищата на експлозиите различни материали се подлагали на силно облъчване.

Военноморските сили изпратили командир Франсис в Окленд и го запознали със загадъчното и плашещо положение на нещата. Обещали му повишение в чин капитан.

— Не е ли допустимо някакво съмнение? — попита командир Франсис и почеса с месинговата обковка на лупата гърба на носа си. Бе така сбърчил чело, че прошарената му четинеста коса почти се изправи напред. Той прекара върха на пръстите си изпитателно по силно корозиралата повърхност, сякаш искаше да напипа първоначалната форма на оръжието.

— Никакво съмнение, сър — каза инженерът и побутна нагоре очилата си от тлъстото червенобузесто лице към потното чело, така че те застанаха на сивата му коса, която избуяваше между оплешивелите лъскави ъгли на черепа на таен съветник.

— Направо е идиотско! — изсумтя инженерът и избухна без видима причина в задавен смях, който раздруса огромния му корем.

— И кое ви доведе до такова заключение, мистър Манли? — осведоми се Франсис.

— Вече четири месеца изпитваме прототипите на хвъргачката. Появиха се различни недостатъци, които вероятно ще ни накарат да приложим други материали. Седмици наред пресмятахме кое — как, коя сплав би отговаряла на всички изисквания и тъкмо намерихме идеалното решение, когато в същия момент… — мистър Манли отпусна широката си посивяла космата лапа на масата, — когато в същия момент ни сервират това нещо, и то — изградено от същата тази сплав, която ние разглеждаме като идеална, от която обаче не е произведен още нито грам.

— Хм. И така, да обобщим: касае се вероятно…

— Вероятно ли? Със сигурност, сър!