Последният еднорог

— Лейди Амалтея ми е племенница — поде той. — Аз съм единственият ѝ жив роднина и затова съм неин настойник. Без съмнение състоянието на одеянието ѝ ви озадачава, но за него си има лесно обяснение. По пътя ни нападнаха разбойници и ограбиха всичките ни…

— Какви глупости плямпаш? Какво одеяние? — Кралят отново се обърна да погледне бялата девойка и Шмендрик внезапно разбра, че нито той, нито синът му са забелязали, че е гола под прокъсания плащ. Осанката на лейди Амалтея бе толкова грациозна, че караше парцалите и дрипите да изглеждат като единствената дреха, прилягаща на една принцеса; освен това тя не знаеше, че е гола. Бронираният крал бе онзи, който изглеждаше гол до нея.

Крал Хагард каза:

— Какво носи, какво може да ѝ се е случило, какви се падате един на друг — за щастие тия неща не ме засягат. За тях можете да ме лъжете колкото посмеете. Искам да знам коя е тя. Искам да знам как развали магията на Мабрук, без да продума и дума. Искам да знам защо има зелени листа и лисичета в очите ѝ. Говори бързо и не се изкушавай да лъжеш, особено за зелените листа. Отговори ми.

Шмендрик не отговори бързо. Той изгъргори няколко сподавени звука от искрено естество, които не оформиха и една разбираема дума. Моли Гру събра смелост да отговори, макар да подозираше, че е невъзможно да кажеш истината на крал Хагард. Нещо в неговото зимно присъствие попарваше всички думи, оплиташе значенията и изкривяваше честните намерения във форми, измъчени като кулите на замъка му. Въпреки това щеше да заговори, ако в мрачното помещение не бе отекнал друг глас: безгрижният, мек, глуповат глас на младия принц Лир.

— Татко, какво значение има? Сега тя е тук.

Крал Хагард въздъхна. Не бе нежен звук, а нисък и стържещ; не звук на примирение, а ръмжащият размисъл на тигър, напрегнат за скок.

— Прав си, разбира се — рече той. — Тук е, всички те са тук, и независимо дали ми носят казън или не, ще ги погледам известно време. Съпътства ги приятен полъх на беда. Навярно точно това искам.

На Шмендрик рязко рече:

— Като мой магьосник ще ме забавляваш, когато желая да бъда забавляван, по начини, различно задълбочени и лекомислени. От теб ще се очаква да знаеш кога си необходим и в какъв облик, понеже не мога вечно да изяснявам настроенията и желанията си за твое улеснение. Няма да получаваш плата, тъй като определено не си дошъл тук заради нея. Колкото до повлеканата, твоята помощничка или както си решил да я наричаш, тя също ще слугува, ако желае да остане в замъка ми. От тази вечер ще е едновременно готвачка и прислужница, чистачка и миячка.

Той замълча, като очевидно очакваше Моли да възрази, но тя само кимна. Луната се бе отместила от прозореца, но принц Лир виждаше, че тъмната стая не е станала по-тъмна. Хладният блясък на лейди Амалтея се усилваше по-бавно от вятъра на Мабрук, но принцът отлично разбираше, че е далеч по-опасен. Прииска му се да пише поезия на тази светлина, макар че никога преди не бе искал да пише поезия.

— Можеш да се движиш, където пожелаеш — обърна се крал Хагард към лейди Амалтея. — Може би сторих глупост, като те пуснах тук, но не съм толкова глупав, че да ти забраня да отваряш тази или онази врата. Моите тайни се пазят сами — твоите ще успеят ли? Какво гледаш?

— Гледам морето — отговори отново лейди Амалтея.

— Да, морето винаги е хубаво — рече кралят. — Ще го погледаме заедно някой ден.

Той бавно се запъти към вратата.

— Любопитно ще е — добави — да имам в замъка си създание, чието присъствие кара Лир да ме нарича «татко» за първи път, откакто беше на пет.

— Шест — обади се принц Лир. — Бях на шест.

— Пет или шест — рече кралят, — това отдавна бе спряло да ме прави щастлив, не ме прави щастлив и сега. Нейното присъствие още не е променило нищо.

После си отиде почти толкова безшумно, колкото Мабрук, и те чуха ламаринените му ботуши да потракват по стълбите.

Моли Гру тихо се приближи до лейди Амалтея и застана до нея на прозореца.

— Какво има? — попита тя. — Какво виждаш?

Шмендрик се облегна на трона, загледан в принц Лир с продълговатите си зелени очи. Далече в долината на Хагсгейт отново протръби студеният рев.

— Ще ви намеря покои — каза принц Лир. — Гладни ли сте? Ще ви донеса нещо за ядене. Знам къде има плат, фин сатен. Можете да ушиете рокля.

Никой не му отговори. Тежката нощ погълна думите му и му се стори, че лейди Амалтея нито го чува, нито го вижда. Тя не помръдваше, ала той бе сигурен, че се отдалечава от него, като луната.

— Нека помогна — каза принц Лир. — Какво мога да сторя? Нека помогна.

Глава десета

— Какво мога да сторя? — попита принц Лир.

— Точно сега — почти нищо — каза Моли Гру. — Трябваше ми само водата. Освен ако искате да обелите картофите, за тях няма да възразя.

— Не, нямах предвид това. Тоест, добре, ще ги обеля, ако искаш, но говорех на нея. Тоест, когато говоря с нея, само това я питам.

— Седнете и ми обелете малко картофи — отвърна Моли. — Така ръцете ви ще са заети с нещо.