Последният еднорог

— Трябва да тръгвам — дрезгаво рече принц Лир. — Някакъв великан човекоядец поглъща девици в село на два дни езда от тук. Казано е, че може да бъде погубен само от оня, който държи Могъщата секира на херцог Албан. За зла участ самият херцог Албан е бил сред първите изядени — бил облечен като девойка, за да заблуди чудовището — и не е трудно да се отгатне у кого е Могъщата секира сега. Ако не се върна, спомняйте си за мен. Сбогом.

— Сбогом, Ваше Височество — каза Моли.

Принцът се поклони отново и напусна кухничката, устремен към благородната си мисия. Погледна назад само веднъж.

— Ти си жестока с него — рече Моли.

Лейди Амалтея не вдигна поглед. Тя предлагаше отворената си длан на кривоухия котарак, но той остана на мястото си, треперещ от желание да иде при нея.

— Жестока? — попита тя. — Как мога да бъда жестока? Това е за смъртните.

Ала сетне все пак вдигна очи и те бяха пропити с тъга и с още нещо, наподобяващо насмешка.

— Както и добротата — каза.

Моли се засуети около гърнето: разбъркваше супата и я подправяше, припряна и скована. С тих глас отбеляза:

— Можеш да му кажеш поне една нежна дума. Минал е през велики изпитания заради теб.

— Но коя да е думата? — попита лейди Амалтея. — Досега не съм му проговорила и все пак той всеки ден ми носи още крила, още кости и кожи, и опашки, още вълшебни бижута и омагьосани оръжия. Какво ли ще стори, ако продумам?

Моли рече:

— Той иска да мислиш за него. Рицарите и принцовете знаят само един начин да бъдат запомнени. Не е виновен. Мисля, че се справя доста добре.

Амалтея отново извърна поглед към котарака. Дългите ѝ пръсти стиснаха един шев по сатенената рокля.

— Не, той не иска моите мисли — каза тя меко. — Той иска мен, толкова, колкото ме искаше и Червеният бик, и без да разбира повече от него. Ала ме плаши повече от Бика, понеже е с добро сърце. Не, никога няма да му кажа обнадеждаваща дума.

Бледият белег на челото ѝ беше невидим в мрака на кухничката. Тя го докосна и бързо отдръпна ръката си, сякаш я бе наранил.

— Конят умря — каза тя на котака. — Не можах да направя нищо.

Моли бързо се извърна и постави ръце върху раменете ѝ. Под лъскавия плат плътта бе студена и твърда като камък от крепостта на крал Хагард.

— О, милейди — прошепна тя, — то е, защото не сте в истинската си форма. Когато си я върнете, всичко ще си дойде — цялата ви способност, цялата сила, цялата увереност. Ще се върнат.

Ако смееше, щеше да прегърне бялото момиче и да го залюлее като малко дете. Никога преди не беше мечтала за подобно нещо.

Но лейди Амалтея отвърна:

— Магьосникът ми даде само вида на човешко същество — външността, но не и същността. Ако бях умряла тогава, пак щях да си остана еднорог. Старият мъж, магьосникът, знаеше. Не каза нищо, напук на Хагард, но знаеше.

Косата ѝ сама се освободи от синята панделка и се втурна към раменете ѝ. Котакът почти се предаде пред такъв устрем; той вдигна лапа, за да си поиграе с нея, но сетне отново се дръпна и седна с опашка, завита край тялото, наклонил чудатата си глава на една страна. Очите му бяха зелени с пръски злато.

— Но това беше много отдавна — каза момичето. — Сега съм двама — себе си и онази, която наричаш «милейди». Защото тя е тук толкова истински, колкото съм и аз, макар някога да беше само воал над мен. Тя крачи през замъка, спи, облича се, храни се, мисли своите мисли. Няма властта да лекува или да утешава, но има своя магия. Мъжете се обръщат към нея с «лейди Амалтея» и тя им отговаря или не им отговаря. Кралят винаги я наблюдава с бледите си очи, чудейки се каква е, а синът на краля се наранява с любовта си към нея и се чуди коя е. И всеки ден тя търси в небето и морските недра, в замъка и в земята, в кулите и в кралското лице нещо, което не винаги си спомня. Какво, какво дири тя на това странно място? Знаеше преди миг, но забрави.

Тя обърна лице към Моли Гру и очите ѝ не бяха очите на еднорогата. Бяха все тъй прекрасни, но по начин, който може да се назове, с красотата на смъртна жена. Дълбочината им можеше да се измери и изучи, а количеството тъмнина — да се опише. Моли видя страх и загуба, и объркване, когато се вгледа в тях, видя и себе си; но не видя друго.

— Еднорозите — каза тя. — Червеният бик е пропъдил всички, всички без теб. Ти си последният еднорог. Дойде тук, за да намериш другите и да ги освободиш. Така и ще направиш.

Дълбокото тайно море бавно се върна в очите на Амалтея и започна да ги изпълва, докато станаха древни и тъмни, и непознаваеми, и неописуеми като морето. Моли наблюдаваше как това се случва и се страхуваше, но стисна превитите рамене още по-силно, сякаш ръцете ѝ можеха да отведат отчаянието като гръмоотвод. В същия миг подът на кухничката потръпна от звук, който тя беше чувала и преди: звук като от скърцане на огромни кътни зъби. Червеният бик се въртеше в съня си. «Чудя се дали сънува» — помисли си Моли.

Лейди Амалтея каза: