Последният еднорог

— Съмнявам се, че ще ми се приказва още дълго — отвърна той незлобливо. — Не бих губил време за глупости, ако бях на твое място. Що се отнася до първия ти въпрос — никоя котка, сменила бебешкия си пух, не може да се заблуди от външния вид. За разлика от човеците, които му се радват. Колкото до втория ти въпрос…

Тук котаракът се поколеба и изведнъж се оказа изцяло погълнат от почистването си. Не продума, докато не разроши козината си с език и я заглади отново. Дори и тогава не погледна Моли, а заразглежда ноктите си.

— Ако ме беше докоснала — каза много тихо, — щях да принадлежа на нея, а не на себе си, завинаги. Исках да ме докосне, но не можех да ѝ го позволя. Никоя котка няма да го направи. Позволяваме на хората да ни галят, защото е достатъчно приятно и ги успокоява — но не и на нея. Цената е по-висока, отколкото може да плати една котка.

Моли го вдигна в ръце и той мърка във врата ѝ тъй дълго, че тя се побоя да не би наново да е изгубил дар слово. Но после той каза:

— Имате много малко време. Скоро тя вече няма да помни коя е или защо е дошла тук и Червеният бик вече няма да надава рев в нощта заради нея. Може би ще се омъжи за добрия принц, който я обича.

Котакът притисна глава във внезапно застиналата ръка на Моли.

— Продължавай — нареди той. — Принцът е много смел да обича еднорога. Една котка може да оцени доблестната нелепост.

— Не — каза Моли Гру. — Това не може да стане. Тя е последната.

— Е, тогава трябва да свърши онова, за което е дошла — отвърна котакът. — Трябва да слезе по пътя на краля до Червения бик.

Моли го стисна толкова яростно, че той изписука като мишка от негодувание.

— Знаеш ли пътя? — попита тя пламенно, също както принц Лир по-рано бе молил нея. — Кажи ми пътя, кажи ми къде да отидем.

Остави го на масата и отдръпна ръцете си от него.

Той не ѝ отговори дълго време, но очите му ставаха все по-ярки: златното трепкаше и покриваше зеленото. Кривото му ухо потръпваше, заедно с връхчето на опашката му; останалото не мърдаше.

— Когато виното се изпие само̀ — каза той, — когато черепът проговори, когато часовникът удари точния час — само тогава ще намерите тунела, който води към леговището на Червения бик.

Прибра лапи под себе си и добави:

— Разбира се, има уловка.

— Обзалагам се — мрачно каза Моли. — Има един ужасен ронлив стар череп, забоден високо на една колона в голямата зала, но от известно време не е имал нищо за казване. Часовникът, който стои наблизо, е побъркан и бие когато си иска — полунощ на всеки час, седемнадесет часа̀ в четири или не издава нито звук цяла седмица. А за виното… о, котако, няма ли да е по-лесно, ако просто ми покажеш тунела? Ти знаеш къде е, нали?

— Разбира се, че знам — отвърна котакът с проблясваща, извиваща се прозявка. — Разбира се, че ще ми е по-лесно да ти го покажа. Спестяват се много време и неприятности.

Говореше сънливо и провлачено и Моли осъзна, че, подобно на самия крал Хагард, той губи интерес. Бързо го попита:

— Кажи ми само още едно нещо тогава. Какво се е случило с еднорозите? Къде са те?

Котакът пак се прозя.

— Близо и далеч, далеч и близо. Те са пред очите на твоята лейди, но почти отвъд границите на паметта ѝ. Те се приближават и се отдалечават — измърмори той и затвори очи.

Дъхът на Моли раздразни свитото ѝ гърло като бодлива тел.

— Проклет да си, защо не ми помогнеш? — проплака тя. — Защо трябва винаги да говориш със загадки?

Едно око бавно се отвори, златно и зелено като слънчев лъч в гората. Котакът каза:

— Аз съм това, което съм. Бих ти казал каквото искаш, ако можех, понеже бе мила с мен. Но аз съм котка, а никоя котка никъде и никога не е дала на никого ясен отговор.

Последните думи заглъхнаха в дълбоко, равномерно мъркане и той заспа с полуотворено око. Моли го държеше в скута си и го галеше, и той мъркаше в съня си, но не проговори повече.

Глава единадесета

Принц Лир се прибра три дни след като бе потеглил да погуби людоеда с вкус към девици; Могъщата секира на херцог Албан се подаваше над рамото му, а главата на великана се полюшваше от седлото. Той не положи нито един от двата трофея пред лейди Амалтея, нито се втурна да я открие с още кафяви от кръвта на чудовището ръце. Вечерта обясни на Моли Гру в кухнята, че бе решил никога вече да не безпокои лейди Амалтея с вниманието си, а смирено да живее с мисълта за нея и да ѝ служи пламенно до самотната си смърт, без да се стреми към компанията, възхищението или любовта ѝ.

— Ще бъда безименен като въздуха, който диша — рече той. — Невидим като силата, която я държи на земята.

След това помисли малко и добави:

— Сегиз-тогиз може да пиша по някое стихотворение за нея и да го пускам пред вратата ѝ или просто да го оставям някъде, където тя ще го намери. Но никога няма да сложа името си отдолу.

— Това е много благородно — каза Моли. Чувстваше се облекчена, че принцът се отказва от ухажването си, и развеселена, и мъничко тъжна. — Момичетата обичат поезията повече от мъртвите дракони и магическите мечове. Поне с мен беше така. Причината да избягам с Къли…

Принц Лир я прекъсна твърдо: