Последният еднорог

— Трябва да ида при него. Няма друг начин и няма време за губене. В този или в собствения си облик, трябва отново да се изправя срещу него, дори народът ми да е мъртъв и да няма какво да спасявам. Трябва да ида при него, преди да съм забравила себе си завинаги, ала не знам пътя и съм самотна.

Малкият котарак завъртя опашка и издаде странен звук, който не беше нито мяукане, нито мъркане.

— Ще дойда с теб — каза Моли. — Аз също не знам пътя до Бика, но такъв трябва да има. И Шмендрик ще дойде. Той ще ни създаде път, ако не намерим.

— Не се надявам на помощ от магьосника — презрително отвърна лейди Амалтея. — Всеки ден го виждам как се прави на глупак пред крал Хагард, как го развлича с провалите си, как опропастява и най-незначителния номер. Казва, че само на това е способен, докато силата му не проговори в него отново. Но това никога няма да стане. Той вече не е магьосник, а шут на краля.

Моли внезапно усети лицето си като рана и се извърна, за да провери пак супата. След малко отговори през дрезгавината в гърлото си:

— Прави го заради теб. Докато ти умуваш и се самосъжаляваш, и ставаш някой друг, той се кълчи и кукавелства пред Хагард, разсейвайки го, за да ти даде време да намериш народа си, ако може да бъде намерен. Но няма да мине много и кралят ще се отегчи от него, както се отегчава от всичко, и ще го хвърли в тъмниците си или на още по-мрачно място. Лошо правиш, че му се подиграваш.

С по детски тънък и тъжен глас тя добави:

— Но това никога няма да се случи с теб. Теб всеки те обича.

За секунда те стояха и се гледаха, двете жени: едната — приказна пришълка в студената, ниска стая; другата — съвсем у дома си: ядосано бръмбарче със своя собствена кухненска красота. После чуха стържене на ботуши, потракване на доспехи и отривистите гласове на стари мъже. Четиримата стражници на Хагард пристигнаха под строй в кухничката.

Всички бяха на поне седемдесет години, мършави и накуцващи, крехки като ледена коричка, но облечени от глава до пети в раздрънканите ризници на крал Хагард, окичени с очуканите му оръжия. Влизайки, бодро поздравиха Моли и попитаха какво им е сготвила за вечеря, но щом видяха лейди Амалтея, притихнаха и се приведоха в дълбоки поклони, от които изпъшкаха.

— Милейди — каза най-старият от мъжете, — очакваме заповедите ви. Ние сме изхабени хора, изтощени хора — но ако пожелаете да видите чудеса, само поискайте невъзможното от нас. Отново ще станем млади, ако го пожелаете.

Тримата му другари промърмориха в съгласие.

Но лейди Амалтея прошепна:

— Не, не, вие никога няма да бъдете млади отново.

И тя избяга от тях; буйната ѝ, ослепителна коса скриваше лицето, а сатенената рокля просъскваше.

— Колко е мъдра! — заяви най-старият войник. — Разбира, че дори красотата ѝ не може да се пребори с времето. Това е необичайна, тъжна мъдрост за някой тъй млад. Супата ухае превъзходно, Моли.

— Ухае твърде вкусно за това място — измърмори друг войник, докато всички сядаха около масата. — Хагард мрази хубавата храна. Казва, че никое ястие не е достатъчно добро, че да оправдае парите и усилията, хвърлени по приготвянето му. «Това е илюзия — разправя — и разход. Живейте като мен — незаблудени.» Баааа!

Той потръпна и направи гримаса, а останалите се засмяха.

— Да живея като Хагард — каза друг от стражите, докато Моли му сипваше димяща супа в купата, — това ще е ориста ми на оня свят, ако не внимавам как се държа в тоя.

— Защо стоите на служба при него тогава? — поинтересува се Моли. Тя също седна на масата и подпря брадичката си с ръце. — Той не ви плаща и ви храни толкова малко, колкото му стиска. Изпраща ви в най-лошото време до Хагсгейт да крадете за него, тъй като никога не харчи дори грош от богатството в хазната. Забранява всичко, от лампи до лютни, от факли до фукни, от пеенето до порока, от буквите и бирата, и пролетния ви брътвеж до разните игри на пръсти и конец. Защо не го напуснете? Какво, за бога, ви задържа тук?

Четиримата старци се спогледаха нервно, като кашляха и въздишаха. Първият рече:

— Възрастта ни. Къде другаде да отидем? Твърде стари сме да се скитаме по пътищата в търсене на работа и подслон.

— Възрастта ни — обади се вторият войник. — Когато си стар, всичко, което не те безпокои, е удобство. Студът, мракът и отегчението отдавна загубиха острите си ръбове за нас. А топлината, песните, пролетта — не, всички те ще са безпокойство. Има и по-лоши неща от това да живееш като Хагард.

— Хагард е по-стар от нас — заговори третият. — След време принц Лир ще е крал на тая земя и няма да напусна света, докато не видя този ден. Винаги съм обичал момчето, още откакто бе малък.

Моли откри, че не е гладна. Тя огледа лицата на старците, заслуша се в звуците, които напуканите им устни и свитите гърла издаваха, докато пиеха супата ѝ; и се зарадва, че крал Хагард винаги се храни сам. Моли неизбежно се привързваше към всеки, когото хранеше.

— Чували ли сте мълвата — предпазливо попита тя, — че принц Лир въобще не е осиновен племенник на Хагард?

Стражите не изглеждаха изненадани от въпроса.