Последният еднорог

— Беше странно. След като самият подарък не ѝ хареса, помислих, че може да ѝ е интересно как е бил спечелен. Описах ѝ сцената и атаката — сещаш се — съскането и голите криле, миризмата на драконите, особено в дъждовна утрин; бликването на черната кръв по върха на копието ми. Но тя не чу нищо, нито дума, докато не заговорих за огнената струя, която почти изгори нозете на бедното ми конче. Тогава — о, тогава тя се завърна оттам, където отива, когато ѝ говоря, и каза, че трябва да види коня. Затова я отведох в конюшнята, където горкото създание стенеше от болка, и тя положи ръка върху него, върху краката му. И вопълът спря. Ужасен звук издават, когато са сериозно ранени. Щом престанат, е като песен.

Камата на принца проблясваше сред картофите. Отвън яростни дъждовни вихри ръмжаха и се въртяха около стените на замъка, но хората в кухничката можеха само да ги слушат, тъй като в студената стая нямаше нито един прозорец. Нямаше и светлина, освен оскъдното сияние на огъня под котлето. В него котакът, задрямал в скута на Моли, приличаше на куп есенни листа.

— И после какво стана? — попита тя. — След като лейди Амалтея докосна коня ви?

— Нищо. Съвсем нищичко — принц Лир изведнъж се ядоса. Удари с ръка по масата и лук и леща литнаха на всички страни.

— Ти очакваше ли нещо да се случи? Тя — да. Очакваше ли изгарянията на животното да се изцелят на мига — нацепената кожа да се съшие, черната плът пак да се събере? Тя — да, кълна се в надеждите си за нея! И когато нозете му не оздравяха под ръката ѝ — избяга. Не знам къде е сега.

Гласът му омекна, докато говореше, а ръката на масата тъжно се плъзна обратно на мястото си. Той се надигна и отиде да погледне в котлето над огъня.

— Ври — каза той, — вече можеш да сложиш зеленчуците. Тя заплака, когато краката на коня не се излекуваха — чух я как плаче — ала когато побягна, в очите ѝ нямаше сълзи. Всичко останало беше там, освен сълзите.

Моли внимателно свали котарака на пода и започна да събира спаружения зарзават за гърнето. Принц Лир я наблюдаваше как се движи напред-назад, около масата и по влажния под. Тя си пееше.

Ако можех с нозете си аз
да танцувам тъй, както в мечтите,
грациозна и гиздава, скрита,
сякаш Смърт с маска на бал —
о, това ще е сладък екстаз,
но тогава не ще ли да страдам
да съм с десет години по-млада,
или мъдра, или с брачен воал?

— Коя е тя, Моли? — каза принцът. — Що за жена е тази, която вярва — която знае, защото видях изражението ѝ — че може да изцерява рани с докосване, и която плаче без сълзи?

Моли продължи да шета и да си тананика.

— Всяка жена може да плаче без сълзи — отвърна тя през рамо, — а повечето умеят да лекуват с ръцете си. Зависи от раната. Тя е жена, Ваше Височество, и това е достатъчна загадка.

Но принцът се изправи, за да препречи пътя ѝ, и тя спря, с престилка, пълна с билки, и коса, която ѝ влизаше в очите. Лицето му се надвеси над нея: остаряло с пет дракона, но все така красиво и глуповато.

— Ти пееш — каза той. — Баща ми ти възлага най-изнурителната възможна работа и все пак ти пееш. В тоя замък никога не е имало песни, или котки, или аромат на вкусна храна. Лейди Амалтея е причината за всичко това, както и за всекидневните ми походи в търсене на опасности.

— Винаги съм била отлична готвачка — благо каза Моли. — Като живях седемнайсет години с Къли и дружината му в гората…

Принц Лир продължи, сякаш не го бе прекъсвала:

— Искам да ѝ служа като теб, да ѝ помогна да намери каквото е дошла да намери. Желая да съм онова, от което тя се нуждае най-много. Кажи ѝ го. Нали ще ѝ го кажеш?

Още докато говореше, беззвучни стъпки звъннаха в очите му и въздишката на сатенена рокля смути лицето му. Лейди Амалтея застана на прага.

След един сезон в мразовитото владение на Хагард красотата ѝ не бе повехнала или помрачняла. Вместо това зимата я беше изострила и тя пронизваше гледащия като назъбена стрела, която не може да се изтегли. Бялата ѝ коса беше вързана със синя панделка, а роклята ѝ беше с цвят на люляк. Не ѝ стоеше добре. Моли беше посредствена шивачка, а сатенът я изнервяше. Но лейди Амалтея изглеждаше още по-хубава в тази нескопосана кройка, сред студените камъни и мириса на ряпа. По косата ѝ имаше дъжд.

Принц Лир ѝ се поклони; рязко, изкривено, сякаш някой го бе ритнал в корема.

— Милейди — промърмори той. — Наистина трябва да покривате главата си, като излизате в това време.

Лейди Амалтея седна на масата и малкият есенноцветен котак незабавно изникна пред нея, мъркайки бързо и благо. Тя протегна ръка, но котакът й се изплъзна, без да спира да мърка. Не изглеждаше уплашен, но не ѝ даваше да докосне ръждивата му козина. Лейди Амалтея го помами и той се загърчи целият, като куче, но не се приближи.