Последният еднорог

— Да — отговори най-старият. — Знаем я тая история. Може и да е истина, защото принцът определено не прилича на краля. Но какво от това? По-добре над страната да властва подхвърлен пришълец, отколкото истински син на Хагард.

— Но ако принцът е подхвърлен в Хагсгейт — възкликна Моли, — то той ще сбъдне проклятието, което тегне над замъка!

И тя повтори куплета, който мъжът Дрин бе рецитирал в хана в Хагсгейт:

Но знайте, че само някой от вас
може да срути и замък, и власт.

Старците обаче поклатиха глави и се ухилиха с ръждиви като броните си зъби.

— Не и принц Лир — каза третият. — Принцът може и да погуби хиляда дракони, но не ще срине ни един замък, не ще низвергне ни един крал. Не му е в природата. Той е покорен син, който се стреми — уви — единствено да бъде достоен пред човека, когото нарича баща. Не и принц Лир. В стиха трябва да се говори за друг.

— А дори да е принц Лир — добави вторият, — дори прокобата да е избрала него за свой пратеник, той пак ще се провали. Защото между Хагард и всяка казън стои Червеният бик.

В стаята нахлу тишина и застана там, смрачавайки всички лица със свирепата си сянка и изстудявайки хубавата топла супа с дъха си. Малкият есенен котарак спря да мърка в скута на Моли, а слабият огън се сви от страх. Студените стени на кухничката сякаш се събраха по-близо.

Четвъртият страж, който досега не беше говорил, се провикна през мрака към Моли Гру:

— Ето истинската причина да останем на служба при Хагард. Той не иска да напуснем, а какво иска или не иска крал Хагард, е единствената грижа на Червения бик. Ние слугуваме на Хагард, но сме затворници на Бика.

Ръката на Моли не трепна, докато галеше котарака, но гласът ѝ бе изтънял и сух, когато проговори:

— Какъв му се пада Червеният бик на крал Хагард?

Отговори ѝ най-възрастният мъж:

— Не знаем. Бикът винаги е бил тук. Служи на Хагард като негова армия и крепостна стена; той е неговата сила и изворът на тази сила; и трябва да е единственият му другар, защото съм сигурен, че понякога кралят слиза в леговището му по тайно стълбище. Но дали се подчинява на Хагард по своя воля или по принуда и дали господар е Бикът или кралят — това не сме знаели никога.

Четвъртият страж, който беше и най-младият, се наведе към Моли Гру, а розовите му влажни очи пламтяха.

— Червеният бик е демон — каза той — и платата му, задето е следвал волята на Хагард, някой ден ще е сам Хагард.

Друг мъж го прекъсна, настоявайки, че според най-очевидните доказателства Бикът бил омагьосан роб на Хагард и щял да остане такъв, докато не развали магията, държаща го в плен, и унищожи бившия си господар. Те започнаха да викат и да разливат супата си.

Но Моли попита, не високо и все пак така, че всички се укротиха:

— Знаете ли какво е еднорог? Някога виждали ли сте?

От всичко, което бе живо в стаята, само котакът и тишината сякаш отвърнаха на погледа ѝ с някакво разбиране. Четиримата стражи мигаха, мляскаха и триеха очите си. Нейде дълбоко, неспокоен, спящият Бик се размърда отново.

Когато вечерята свърши, стражите отдадоха чест на Моли и напуснаха кухничката. Двама се отправиха към леглата си, двама — да поемат нощното дежурство под дъжда. Най-възрастният изчака всички останали да излязат, преди да каже тихо на Моли:

— Грижи се за лейди Амалтея. Когато дойде, красотата ѝ беше такава, че дори тоя прокълнат замък стана красив — като луната, която всъщност е само един блестящ камък. Но тя е тук прекалено отдавна. Сега е все тъй красива, но стаите и стените някак си погрозняват от присъствието ѝ.

Дългата му въздишка изтъня до хленч.

— Тая красота я познавам — каза той, — но досега не бях виждал другата. Погрижи се за нея. Тя трябва да се махне оттук.

Вече сама, Моли зарови лице в пъстрата козина на малкия котарак. Огънят, на който готвеше, затрептя немощно, но тя не стана да го подхрани. Дребни, пъргави същества припкаха през стаята със звук, подобен на гласа на крал Хагард; а дъждът барабанеше по стените на замъка със звука на Червения бик. После, сякаш в отговор, тя чу Бика. Ревът му разтресе плочите под краката ѝ и тя се вкопчи отчаяно в масата, за да не полети надолу към него заедно с котарака. Извика.

— Той излиза — каза котакът. — Излиза при всеки заник слънце на лов за странния бял звяр, който му избяга. Прекрасно го знаеш. Не се прави на глупачка.

Гладният рев се разнесе отново, по-далеч. Моли си пое въздух и се вторачи в малкия котарак. Не беше толкова удивена, колкото би бил друг; напоследък се изненадваше по-трудно от повечето жени.

— Винаги ли си могъл да говориш? — попита го тя. — Или присъствието на лейди Амалтея ти даде слово?

Котакът замислено облиза едната си предна лапа.

— По-скоро присъствието ѝ ме настрои приказливо — каза накрая, — и нека оставим нещата дотук. Значи това било еднорога. Много е красива.

— Откъде знаеш, че е еднорога? — попита Моли. — И защо се страхуваше да не те докосне? Видях те. Страхуваше се от нея.