Последният еднорог

— Какво правиш? — обади се черепът нетърпеливо. — Хей, направи го по-близо, направи го тук. Нищо не виждам.

Магьосникът се обърна с гръб, притисна стъкленицата до гърдите си и се наведе над нея. Той поде шепнещ напев, който напомни на Моли за звуците от изгаснал огън дълго след като е изтлял и последният въглен.

— Ясно ви е — прекъсна за миг, — че няма да е нищо специално. Vin ordinaire [21], ако изобщо стане.

Моли кимна сериозно.

— Обикновено става твърде сладко; а как ще го накарам да се изпие само̀, идея си нямам.

Той отново поде напева, дори по-меко, докато черепът жално се оплакваше, че не може да види или чуе нищичко. Моли рече нещо тихо и обнадеждаващо на лейди Амалтея, която нито я погледна, нито ѝ отговори.

Напевът секна рязко и Шмендрик поднесе стъкленицата към устните си. Първо я подуши, мърморейки:

— Слабичко, слабичко, почти без аромат. Никой никога не е правил хубаво вино с магия.

После надигна стъкленицата да отпие — после я разклати; втренчи се в нея; и с лека, ужасяваща усмивка я обърна. От гърлото не се изля нищо, нито капка.

— Край — каза почти радостно. Докосна сухите си устни със сух език и повтори:

— Край, просто край.

Все тъй усмихнат, той отново вдигна стъкленицата, за да я запрати през залата.

— Не, почакай — хей, недей!

Потракващият глас на черепа се възпротиви толкова яростно, че Шмендрик замръзна, преди ръката му да пусне стъкленицата. Двамата с Моли заедно се обърнаха към черепа, който — толкова силна бе тревогата му — дори бе започнал да се гърчи на мястото си, хлопайки оронения си тил в колоната, докато се мъчеше да се освободи.

— Не го прави! — проплака той. — Трябва да сте луди да хвърляте такова вино. Дай ми го, като не го искаш, но не го хвърляй.

Той се клатеше и кривеше върху колоната с хленч.

По лицето на Шмендрик се плъзна унесено, зачудено изражение, като дъждовен облак, който се носи над изсъхналата земя.

— За какво ти е притрябвало вино — попита той бавно, — щом нямаш език да го вкусиш, грапаво небце да му се насладиш, глътка да го глътнеш? Петдесет лета, откакто си мъртъв, нима още помниш, още жадуваш…?

— Петдесет лета, откакто съм мъртъв, какво друго ми остава?

Черепът бе спрял да мърда гротескно, но от безсилие гласът му звучеше почти като човешки.

— Помня — каза той. — Помня и повече от виното. Дай ми една глътка — дай ми само едно близване — и ще се насладя тъй, както ти никога няма, с всичката ти течаща плът, с всичките ти вкусови телца и органи. Имал съм време да мисля. Знам какво означава вино. Дай ми го.

Шмендрик ухилено поклати глава.

— Добре казано — рече той, — само дето самият аз напоследък се чувствам нещо неотзивчив.

Той за трети път вдигна празната стъкленица и черепът изстена в смъртно страдание.

— Това не е… — започна Моли Гру от съжаление, но магьосникът я настъпи.

— Разбира се — размишляваше той на глас, — ако случайно си спомниш входа към пещерата на Червения бик така добре, както си спомняш виното, може пък да намерим общ език.

Той небрежно завъртя стъкленицата.

— Дадено! — викна мигом черепът. — Дадено, за една капчица само, но я искам веднага! Само от мисълта за вино ожаднях повече, отколкото някога приживе, когато имах гърло да пресъхва. Дай ми само един гълток сегичка и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Ръждивите челюсти започваха да стържат една в друга. Тъмносивите зъби на черепа трепереха и се цепеха.

— Дай му го — прошепна Моли на Шмендрик. Обзе я ужас, че голите очни кухини може да се налеят със сълзи.

Но Шмендрик отново поклати глава.

— Ще ти го дам всичкото — рече той на черепа. — След като ни кажеш как можем да открием Бика.

Черепът въздъхна, но не се чуди и миг.

— Минава се през часовника — каза той. — Просто прекрачваш през часовника и си там. Сега може ли да си получа виното?

— През часовника. — Магьосникът се обърна да погледне към далечния ъгъл на голямата зала, в който стоеше часовникът: висок, черен и тесен, сянката на часовник по залез. Стъклото върху циферблата му бе счупено и нямаше стрелка за часове. През сивото стъкло едва се виждаха механизмите, които помръдваха и се въртяха разтревожено като риби.

— Искаш да кажеш, че когато часовникът удари точния час, се отваря и открива тунел, тайно стълбище.

Гласът му бе несигурен, тъй като часовникът изглеждаше твърде крехък, за да крие такъв проход.

— За това нищо не знам — отвърна черепът. — Ако чакаш тоя часовник да удари часа, ще си останеш тук, докато оплешивееш като мен. Защо да усложняваме простичка тайна? Прекрачваш през часовника и Червеният бик е от другата страна. Дай.

— Но котаракът каза… — започна Шмендрик, после се обърна и тръгна към часовника. В мрака изглеждаше сякаш се отдалечава надолу по хълм, все по-смален и приведен. Когато стигна часовника, продължи да върви, без да спира, все едно той наистина бе само сянка. Но си удари носа.