Последният еднорог

— Глупаво — студено рече той на черепа, когато се върна. — Мислеше, че ще ни измамиш ли? Пътят към Бика може и да минава през часовника, но има още нещо, което трябва да научим. Кажи ми го или ще изсипя виното на пода, за да си спомняш мириса и вкуса му колкото си щеш. Не се бави!

Ала черепът отново се смееше; този път замислено, почти доброжелателно.

— Спомни си какво ти казах за времето — рече той. — Когато бях жив, вярвах — като тебе — че времето е поне толкова действително и плътно като самия мен, навярно даже повече. Казвах «един часа̀», сякаш можех да го видя, и «понеделник», сякаш можех да го намеря на картата; и се оставях да бъда припиран от минута на минута, от ден на ден, от година на година, сякаш наистина се движех от едно място към друго. Като всички живеех в къща, построена от секунди и минути, празници и Нови години, и нито веднъж не излязох навън, докато не умрях, защото нямаше друга врата. Сега знам, че съм можел да мина през стените.

Моли премигна объркано, но Шмендрик кимаше.

— Да — каза той. — Ето как го правят истинските магьосници. Но тогава часовникът…

— Часовникът никога няма да удари точния час — рече черепът. — Хагард развали механизма много отдавна, когато веднъж се опитваше да сграбчи времето, докато то се носеше покрай него. По-важното е да разбереш, че няма значение дали часовникът след малко ще удари десет или седем, или петнайсет часа̀. Ти можеш да удариш свой собствен час и да започнеш броенето откъдето поискаш. Когато разбереш това — тогава всеки един час ще бъде точният за теб.

В същия миг часовникът удари четири. Последният звън още не бе заглъхнал, когато изпод голямата зала се надигна ответен звук. Не бе нито рев, нито свирепото ръмжене, което Червеният бик често издаваше, когато сънуваше, а нисък, любопитен звук, все едно Бикът се бе събудил, усетил ново присъствие в нощта. Всяка плоча изтрака като кротал и самият мрак сякаш потрепери, когато сияещите нощни създания се втурнаха диво към ъглите на залата. Моли разбра, изведнъж и извън съмнение, че крал Хагард е наблизо.

— Дай ми виното — каза черепът. — Изпълних моята част от сделката.

Шмендрик мълчаливо наклони празната стъкленица към празната уста и черепът загъргори, въздъхна и примлясна.

— Ах — каза той най-накрая, — ах, ето я истината, ето ти вино! Ти си по-голям магьосник, отколкото те мислех. Сега разбра ли ме, за времето?

— Да — отговори Шмендрик. — Мисля, че да.

Червеният бик отново издаде любопитния си звук и черепът изтрака върху колоната.

— Не — рече Шмендрик. — Не знам. Няма ли друг път?

— Как може да има? — Моли чу стъпки; после нищо; после тихия, предпазлив прилив и отлив на дишане. Не можеше да определи откъде идва. Шмендрик се обърна към нея и лицето му изглеждаше осаждено отвътре, като стъклото на газена лампа, от страх и объркване. Имаше и светлина, но тя се клатеше като газена лампа сред буря.

— Мисля, че ми стана ясно — каза той, — но съм сигурен, че не е. Ще опитам.

— Аз още си мисля, че е истински часовник — рече Моли. — Това обаче не пречи. Мога да мина през истински часовник.

Каза го отчасти за да го успокои, ала вътре в тялото ѝ нещо заискри, когато осъзна, че думите ѝ са истина.

— Знам къде трябва да отидем — добави, — а то си е същото като да знаеш часа.

Черепът я прекъсна.

— Към сделката ще добавя един съвет, понеже виното беше толкова хубаво.

Шмендрик придоби виновен вид.

— Строшете ме — каза черепът. — Просто ме бутнете на земята и ме оставете да се счупя. Не питайте защо, просто го направете.

Той говореше много бързо, почти шепнешком.

— Какво? Защо? — възкликнаха в един глас Шмендрик и Моли.

Черепът повтори молбата си.

— Какво приказваш? — запита Шмендрик. — Защо, за бога, трябва да те трошим?

— Направете го! — настоя черепът. — Направете го!

Дишането се приближаваше от всички посоки, макар и само на един чифт крака.

— Не — каза Шмендрик. — Ти си луд.

Той се обърна и за втори път тръгна към изпития, мрачен часовник. Моли хвана студената ръка на лейди Амалтея и го последва, дърпайки бялата девойка като хвърчило.

— Тъй да бъде — тъжно отрони черепът. — Предупредих ви.

В следващия миг закрещя с ужасен глас, като градушка върху желязо:

— Помощ, кралю! Стражи, към мен! Тук има крадци, бандити, хайдуци, похитители, обирджии, убийци, клеветници, плагиати! Крал Хагард! Хо, крал Хагард!

Сега над главите им и навсякъде наоколо задрънчаха брони и се чуха хриптящите викове на тичащите стражници. Не пламнаха факли, защото в замъка не можеше да се пали светлина освен по заповед на самия крал, а Хагард още мълчеше. Тримата крадци стояха сразени и разкрити, безпомощно зяпнали черепа.

— Съжалявам — каза той. — Такъв съм си, предател. Но поне се опитах…

В този миг липсващите му очи видяха лейди Амалтея и се разшириха и заблестяха, макар това да бе невъзможно.

— О, не — промълви той. — Не, ти не. Може да съм вероломен, но не съм толкова вероломен.