Последният еднорог

— Бягайте — рече Шмендрик, както го бе рекъл много отдавна на дивата морскобяла легенда, която тъкмо беше освободил. Хукнаха през голямата зала, докато стражниците шумно се препъваха в мрака, а черепът крещеше:

— Еднорог! Еднорог! Хагард, Хагард, ето я, отива към Червения бик! Часовникът, Хагард — къде си? Еднорог! Еднорог!

После гласът на краля прошумоля свирепо изпод глъчта:

— Глупак, предател, ти си ѝ казал!

Бързите му потайни стъпки изшумоляха наблизо и Шмендрик се приготви да се обърне и да се бие; ала се чу изсумтяване и пукот, и стъргане, а сетне отскачащото изхрущяване на стара кост върху стар камък. Магьосникът отново хукна.

Когато застанаха пред часовника, нямаха много време за колебание или мислене. Стражниците вече трополяха в залата и нозете им я изпълваха с бумтящ екот, а крал Хагард съскаше и ги проклинаше да побързат. Лейди Амалтея не се поколеба и за миг. Тя влезе в часовника и изчезна, както луната минава зад облаците — скрита от тях, но не сред тях, на хиляди мили сама.

«Сякаш е дриада — помисли си обезумяло Моли, — а времето е дървото ѝ.»

През мътното, осеяно с точици стъкло тя виждаше топузите и махалото, и разядените звънци, люлеещи се и пламтящи. Отзад нямаше врата, през която да излезе лейди Амалтея. Там бе само ръждивата алея на механизмите, която отвеждаше погледа ѝ надалеч всред дъжд. Топузите се клатеха като водорасли.

— Спрете ги! — викаше крал Хагард. — Разбийте часовника!

Моли заобръща глава, за да каже на Шмендрик, че май знае какво е имал пред вид черепът; ала магьосникът бе изчезнал, заедно с голямата зала на крал Хагард. Нямаше го и часовникът, а тя стоеше край лейди Амалтея насред студено място.

Гласът на краля я стигна от много далеч; тя не толкова го чу, колкото си го спомни. Продължи да обръща главата си и се оказа лице в лице с принц Лир. Зад него се спускаше ярка мъгла, която потръпваше като страните на риба и въобще не приличаше на ръждясал часовник. Шмендрик не се виждаше никъде.

Принц Лир сериозно ѝ кимна, ала първите му думи бяха към лейди Амалтея.

— А ти щеше да тръгнеш без мен — каза той. — Изобщо не си слушала.

И тя му отговори, след като не бе продумвала на Моли или магьосника. С нисък, ясен глас рече:

— Щях да се върна. Не знам защо съм тук или коя съм. Но щях да се върна.

— Не — каза принцът. — Никога нямаше да се върнеш.

Преди да успее да продължи, Моли се намеси — за своя изненада — виквайки:

— Оставете това! Къде е Шмендрик?

Двамата непознати я изгледаха с учтиво учудване, че някой друг на света е в състояние да говори, и тя потръпна от глава до пети.

— Къде е? — повтори. — Ще се върна сама, ако вие не щете.

И отново се обърна.

Той излезе от мъглата, привел глава, сякаш се бореше със силен вятър. Притискаше слепоочието си с длан и когато я махна, кръвта бавно потече надолу.

— Всичко е наред — каза той, когато видя, че кръвта капе върху ръцете на Моли Гру. — Всичко е наред, не е дълбока. Не успях да премина, докато не се случи.

Той се поклони немощно на принц Лир.

— Точно за теб си мислех, че ме превари в тъмното — каза. — Как мина през часовника толкова лесно? Черепът каза, че не знаеш пътя.

Принцът изглеждаше объркан.

— Какъв път? — попита той. — Какво трябваше да зная? Видях къде отиде тя и я последвах.

Внезапният смях на Шмендрик се отърка отривисто в грапавите стени, които доплуваха около тях, когато очите им привикнаха с новия мрак.

— Разбира се — каза той. — За някои неща точният час идва от само себе си.

Отново се разсмя, клатейки глава, и кръвта пръсна. Моли откъсна парче от роклята си.

— Ония клети старци — продължи магьосникът. — Те не искаха да ме наранят, а аз нямаше да ги ударя, дори и да можех. Въртяхме се, като си се извинявахме, Хагард крещеше, а аз се блъсках ли, блъсках в часовника. Знаех, че не е истински, но го усещах като истински и се тревожех за това. После Хагард замахна с меча си и ме уцели.

Той затвори очи, докато Моли превързваше главата му.

— Хагард — рече. — Започвах да го харесвам. И още го харесвам. Изглеждаше толкова уплашен.

Неясните, далечни гласове на краля и стражите му сякаш се засилваха.

— Не разбирам — каза принц Лир. — Защо бе уплашен — баща ми? Какво е…?

Но точно тогава от далечната страна на часовника се разнесе бездумен тържествуващ крясък и началото на мощен трясък. Блещукащата мъгла незабавно изчезна и върху всички се срути черна тишина.

— Хагард е разбил часовника — проговори Шмендрик. — Вече няма път назад, или навън, освен пътя на Бика.

Около тях започна да се надига бавен, плътен вятър.

Глава тринадесета

Проходът бе достатъчно широк, за да крачат рамо до рамо, но те тръгнаха един след друг. Лейди Амалтея сама избра да върви най-отпред. Принц Лир, Шмендрик и Моли Гру я следваха и косите ѝ бяха единственият им светлик в тъмното, но пред самата нея цареше мрак. Въпреки това тя стъпваше толкова уверено, сякаш вече бе минавала оттук.