Последният еднорог

Заради туловището на Бика не можеха да видят еднорогата; ала внезапно тя сви рязко и се стрелна по плажа към тях. Сляп и търпелив като морето, Червеният бик я последва, като изравяше с копита огромни бразди във влажния пясък. Пушек и огън, пръски и буря, те приближаваха, без някой да надделее, и принц Лир изсумтя разбиращо.

— Да, естествено — рече той. — Точно за това са героите. Магьосниците не могат да променят нищо, затова казват, че никой не може, но героите са орисани да умират заради еднорози.

Той пусна рамото на Шмендрик, като се усмихваше на себе си.

— В разсъжденията ти има фундаментална грешка — поде Шмендрик възмутено, ала принцът така и не чу каква е. Еднорогата се стрелна покрай тях — с дъх, струящ в синьо-бяло, и глава, вдигната твърде високо — и принц Лир скочи на пътя на Червения бик. За миг изчезна напълно, като перце в пламък. Бикът го прегази и го остави да лежи на земята. Едната половина на лицето му се притисна в пясъка прекалено плътно, а кракът му ритна три пъти във въздуха и замря.

Той падна без вик, а Моли Гру и Шмендрик онемяха, сразени като него, ала еднорогата се обърна. Червеният бик спря заедно с нея и се завъртя, за да я остави още веднъж между себе си и морето. Той отново заситни към нея танцуващо, но еднорогата го забеляза точно толкова, колкото би забелязала ухажваща я птичка. Тя стоеше неподвижно и се взираше в усуканото тяло на принц Лир.

Приливът настъпваше с бучене и плажът лека-полека се стесняваше. Белогривести и високи вълни се разливаха сред разстилащата се зора, но Моли Гру още не виждаше други еднорози освен нейния. Над замъка небето бе алено, а върху най-високата кула крал Хагард се открояваше като черно зимно дърво. Моли Гру виждаше правата цепка на устата му и потъмнелите нокти на ръцете, вкопчени в парапета. «Но замъкът вече не може да се срути. Само Лир можеше да го срути.»

Изведнъж еднорогата изкрещя. Звукът изобщо не приличаше на предизвикателния зов, с който бе посрещнала Червения бик първия път; бе грозен, грачещ вопъл на мъка и загуба, и ярост, какъвто никое безсмъртно създание не бе надавало. Замъкът потрепери, а крал Хагард се сви назад и закри лицето си с ръка. Червеният бик се поколеба, риейки в пясъка и мучейки неуверено.

Еднорогата отново изтръби и се изправи като ятаган. Изящната извивка на тялото ѝ накара Моли да затвори очи, но тя ги отвори пак, точно навреме, за да види как еднорогата се хвърля към Червения бик и как Бикът кривва встрани. Рогът ѝ отново сияеше, пламтящ и трептящ като пеперуда.

Тя отново нападна и Бикът отново отстъпи, натежал от объркване, но все още бърз като риба. Неговите собствени рога имаха цвета и формата на светкавици и еднорогата залиташе при най-лекото движение на главата му; но той продължаваше да отстъпва, да се отдръпва все по-назад по плажа, както тя по-рано. Тя се хвърляше към него, в порив да убива, но не можеше да го стигне. Все едно искаше да прониже сянка или спомен.

Тъй Червеният бик отстъпи, без да влезе в схватка, докато тя го изтласка до ръба на водата. Там застина в защита, с клокочещия около копитата му прибой и свличащия се изпод тях пясък. Нямаше нито да се бие, нито да побегне и сега тя разбра, че никога няма да го срази. Въпреки това се подготви за още една атака, докато той гърголеше учудено.

За Моли Гру светът увисна неподвижно в оня стъклен миг. Сякаш застанала на върха на кула, по-висока от Хагардовата, тя видя отгоре един блед отрязък земя, на който мъжка и женска кукла се взираха с пришитите си очи в глинен бик и мъничък еднорог от слонова кост. Изоставени играчки — имаше и още една кукла, полузаровена; и пясъчен замък с крал от клечици, подпрян в една от куличките. Приливът всеки миг щеше да отнесе всичко, да остави след себе си само торбестите птици на плажа, подскачащи в кръг.

После Шмендрик с разтърсване я върна при себе си. «Моли» — повика я той. Далеч навътре в морето идваха други вълни: дългите тежки вълни, завихрени в бяло над зелените си сърца; те се разкъсваха, за да задимят над пясъчните ивици и хлъзгавите скали, стържеха по плажа със звук, подобен на огън. Птиците излетяха на грачещи групички и кресливото им възмущение се изгуби в рева на вълните като карфици.

И в белотата, от белотата, разцъфващи от разкъсаните води, с тела, извити по пъстрите мраморни сводове на вълните, с гриви и опашки, и крехките бради на мъжките, пламтящи на слънцето, с очи тъмни и бисерни като морските дълбини — и сиянието на роговете, седефеното сияние на роговете! Роговете идеха, устремени като пъстроцветните мачти на сребърни кораби.

Ала те нямаше да стъпят на суша, докато Бикът беше там. Изсипаха се в плитчините и се завъртяха обезумяло като уплашени риби, хванати във вдигащи се мрежи; вече не бяха част от морето, губеха го. Всяка вълна носеше стотици и ги запращаше върху предните, които сега се бореха да не бъдат изхвърлени на брега, а новите на свой ред отчаяно ритаха, изправяха се и се блъскаха, протегнали назад дългите си облачни шии.