Последният еднорог

— Когато бях мъртъв… — започна принцът, ала тя вече бе далеч. Подире ѝ не изтрополи нито камък, нито храст не се изскубна, докато скачаше нагоре по скалите: отиде си, лека като птича сянка; и когато погледна назад, с вдигнато раздвоено копито и слънчева светлина по хълбоците, с глава и шия, нелепо крехки за тежестта на рога — всеки от тримата в ниското я повика с болка. Тя се завъртя и изчезна; но Моли Гру видя как гласовете им се забиха в нея като стрели и ѝ се прииска, дори повече, отколкото искаше еднорогата да се върне, да не я бе викала.

— Веднага щом я видях, разбрах, че съм бил мъртъв — продума принц Лир. — Така беше и онзи път, когато погледнах от кулата на баща ми и я видях.

После вдигна очи и си пое дъх. Това бе единственият звук, с който живо същество оплака крал Хагард.

— Аз ли бях? — прошепна. — Проклятието гласеше, че ще съм оня, който ще срути замъка, но аз никога не бих го направил. Той не се държеше добре с мен, ала то е само защото не бях онова, което искаше. Аз ли причиних края му?

— Ако не се бе опитал да спасиш еднорогата, тя никога нямаше да се опълчи срещу Червения бик и да го прогони в морето — отговори Шмендрик. — Червеният бик бе онзи, който накара морето да прелее и така освободи другите еднорози, а те на свой ред сринаха замъка. След като знаеш това, би ли искал да е иначе?

Принц Лир поклати глава, но не отговори. Моли попита:

— Но защо Бикът побягна от нея? Защо не остана да се бие?

Когато погледнаха към морето, от Бика нямаше и следа, въпреки че със сигурност бе твърде голям, за да се изгуби от поглед толкова бързо. Ала дали в крайна сметка стигна до друг бряг или водата погълна дори неговото огромно туловище, никой от тях не разбра още дълго време; а в онова кралство не го видяха никога повече.

— Червеният бик никога не се бие — рече Шмендрик. — Той покорява, но никога не се бие.

Той се обърна към принц Лир и сложи ръка на рамото му.

— Сега ти си кралят.

После докосна и Моли, произнесе нещо, което приличаше повече на свирукане, отколкото на слово, и тримата се издигнаха като мъх от топола до върха на скалата. Моли не се изплаши. Вълшебството я повдигна тъй нежно, сякаш тя бе музикална нота и то я пееше. Чувстваше, че то може да изригне необуздано във всеки един миг, ала съжали, когато я спусна на земята.

От замъка не бе останал нито камък, нито кръпка; и нямаше по-светъл белег на мястото, където бе стоял. Четирима младежи в ръждиви, разнищени ризници се лутаха със зейнали усти по изчезналите коридори и се въртяха ли, въртяха из празнината, където се бе намирала голямата зала. Когато видяха Лир, Моли и Шмендрик, те се втурнаха към тях със смях. Паднаха на колене пред Лир и вкупом извикаха:

— Ваше Величество! Да живее крал Лир!

Лир се изчерви и дори се опита да ги изправи на крака.

— Оставете — смотолеви той, — оставете. Кои сте вие?

Той местеше изумен поглед от лице на лице.

— Познавам ви — наистина ви познавам — но как е възможно?

— Вярно е, Ваше Величество — отвърна щастливо първият младеж. — Ние наистина сме стражниците на крал Хагард — същите, които му служиха толкова много студени и тежки години. Избягахме от замъка, след като изчезнахте в часовника, понеже Червеният бик ревеше и кулите се тресяха, и ни беше страх. Знаехме, че старото проклятие най-сетне се сбъдва.

— Огромна вълна отнесе замъка — каза втори стражник, — точно както бе предрекла вещицата. Видях я как се разплисква надолу по скалата, сипкаво като сняг, и защо не повлече и нас, идея си нямам.

— Вълната се раздели, за да ни заобиколи — добави трети. — Никога не съм виждал вълна да прави така. Беше странна вода, като призрака на вълна, кипнала в цветовете на дъгата, и за миг ми се стори…

Той потри очи, сви рамене и се усмихна безпомощно.

— Не знам. Беше като сън.

— Но какво се е случило с всички ви? — попита Лир. — Когато се родих, вече бяхте стари, а сега сте по-млади от мен. Що за чудо е това?

Тримата, които бяха говорили, се закискаха със смутени лица, но четвъртият отвърна:

— Това е чудото да мислим каквото казваме. Веднъж рекохме на лейди Амалтея, че отново ще се подмладим, ако го пожелае, и явно сме говорили вярно. Къде е тя? Ще ѝ се притечем на помощ, дори ако трябва да се изправим срещу самия Червен бик.

— Отиде си — каза крал Лир. — Намерете коня ми и го оседлайте. Намерете коня ми. — Гласът му бе груб и гладен и стражниците се втурнаха да се подчинят на новия си господар.

Ала Шмендрик, застанал до него, тихо рече:

— Ваше Величество, не бива. Не трябва да тръгвате след нея.

Когато кралят се обърна, той изглеждаше като Хагард.

— Магьоснико, тя е моя! — Той спря, а после продължи по-меко, почти умолително. — Два пъти ме е връщала от смъртта, а без нея не ще ли съм мъртъв трижди?

Той сграбчи китките на Шмендрик със сила, която можеше да стрие кост на прах, но магьосникът не помръдна.