Последният еднорог

Ала когато стигнаха Хагсгейт, в един късен следобед, пред очите им се разкри странна и сурова гледка. Разораните поля бяха ужасяващо изровени и опустошени, щедрите градини и лозя бяха стъпкани, не бе останал ни филиз, ни ластар. Разрухата бе толкова зловеща, сякаш я бе донесъл самият Бик; но на Моли Гру се стори, че петдесет години избегнати беди се бяха стоварили върху Хагсгейт наведнъж, точно когато петдесет пролети най-сетне затопляха останалите земи. Във вечерната светлина стъпканата земя изглеждаше странно пепелява.

— Какво е това? — пророни крал Лир.

— Яздете, Ваше Величество — отвърна магьосникът. — Яздете.

Слънцето залязваше, когато преминаха през изкъртените порти на града и бавно поведоха конете си по улици, задръстени от плочки, посуда и пръснати стъкла; парчета от стени и прозорци, комини, столове, кухненски прибори, покриви, вани, легла, камини, тоалетки. Всяка къща в Хагсгейт бе срутена; всичко, което можеше да се счупи, бе счупено. Градът изглеждаше така, сякаш някой го бе настъпил.

Хората седяха на праговете си, където бяха успели да ги намерят, и гледаха развалините. Те винаги бяха имали вид на просяци, дори насред изобилието, и истинската разруха ги караше да изглеждат почти облекчени и с нито копче по-бедни. Когато Лир ги доближи, не го забелязаха, докато не им рече:

— Аз съм кралят. Какво ви се е случило тук?

— Беше земетресение — промълви един от мъжете унесено, но друг възрази:

— Беше буря, северняк от морето. Разпарчетоса града и докара градушка като копита.

Трети настояваше, че могъщ прилив е залял Хагсгейт; прилив, бял като кучешки дрян и тежък като мрамор, който не бе удавил никого и бе смазал всичко.

Крал Лир ги изслуша с мрачна усмивка.

— Слушайте — каза той, когато свършиха. — Крал Хагард е мъртъв, а замъкът му се срути. Аз съм Лир, синът на Хагсгейт, изоставен при раждането си, за да не се сбъдне проклятието на вещицата и да не се случи това. — Той махна с ръка наоколо към сринатите къщи.

— Окаяни, глупави хора, еднорозите се върнаха — еднорозите, които сте виждали да преследва Червеният бик и сте се правили, че не виждате. Те бяха онези, които срутиха замъка, те срутиха и града. Вас обаче ви погубиха алчността и страхът ви.

Хората въздъхнаха примирено, ала една жена на средна възраст пристъпи напред и рече с искрица в гласа:

— Всичко това изглежда малко нечестно, господарю мой, с ваше позволение. Какво можехме да направим, за да спасим еднорозите? Страх ни беше от Червения бик. Какво можехме да направим?

— И една дума можеше да е достатъчна — отвърна крал Лир. — Сега никога няма да разберете.

Той се канеше да обърне коня си и да ги остави там, но един слаб, сипкав глас го повика.

— Лир — мъничък Лир — детето ми, кралю мой!

Моли и Шмендрик познаха мъжа, който се тътрузеше към тях с разтворени обятия, хриптейки и куцайки, сякаш бе по-стар, отколкото бе наистина. Беше Дрин.

— Кой си ти? — попита кралят. — Какво искаш от мен?

Дрин докопа шпорите му и зарови лице в ботушите му.

— Не ме ли познаваш, момчето ми? Не — как би могъл? С какво съм заслужил да ме познаеш? Аз съм баща ти — твоят клет стар безмерно щастлив баща. Аз бях онзи, който те остави на площада в оная зимна нощ толкоз отдавна и те предаде в ръцете на героичната ти съдба. Колко мъдър бях, и колко тъжен, тъй дълго, и колко горд съм сега! Момчето ми, моето момченце!

Той не успя да заплаче с истински сълзи, но носът му течеше.

Без да отрони и дума, крал Лир дръпна поводите на коня си, извеждайки го заднешком от тълпата. Старият Дрин отпусна протегнатите си ръце.

— Ето какво е да имаш деца! — изкряска той. — Неблагодарни сине, нима ще изоставиш баща си в часа на неговата нужда, когато една думица от твоя домашен магьосник би оправила всичко? Презирай ме, ако щеш, но аз изиграх ролята си, за да стигнеш където си — няма да посмееш да го отречеш! Злодеите също си имат права.

Въпреки тези думи кралят щеше да се обърне, но Шмендрик докосна ръката му и се наведе към него.

— Знаеш ли, вярно е — прошепна той. — Ако не беше той — ако не бяха всички те — приказката щеше да е поела по съвсем друг път и кой може да каже дали краят щеше да е щастлив дори колкото този? Ти си длъжен да бъдеш техен крал и да ги управляваш тъй благосклонно, сякаш са някой по-храбър и верен народ. Защото те са част от съдбата ти.

Тогава Лир вдигна ръка към хората на Хагсгейт и те се сбутаха и смушкаха за тишина.

— Трябва да продължа с моите приятели и да ги придружа донякъде. Но ще оставя стражите си тук и те ще ви помогнат да започнете да строите града си наново. Когато се върна, съвсем скоро, ще помогна и аз. Няма да започна да строя новия си замък, докато не видя Хагсгейт възстановен.

Тълпата горчиво възропта, че Шмендрик може да свърши всичко за миг с магията си. Но вълшебникът им отвърна: