Последният еднорог

— Аз не съм крал Хагард — каза Лир. — Не си мечтая да я пленя, а само да прекарам живота си, следвайки я — на мили, левги, дори години назад — без да я зърна никога навярно, ала при все това доволен. Мое право е. Героят заслужава щастливия край, когато той най-сетне настъпи.

Но Шмендрик отвърна:

— Това не е краят, нито за теб, нито за нея. Ти си крал на опустошени земи, чийто единствен крал досега е бил страхът. Истинската ти задача едва започва и докато си жив, не ти е дадено да узнаеш дали си се справил, а само дали си се провалил. Колкото до нея, тя е приказка без край, щастлив или тъжен. Никога не ще принадлежи на нещо, достатъчно смъртно, за да я желае.

После, съвсем необяснимо, той прегърна младия крал и дълго го държа в обятията си.

— Ала бъди доволен, господарю — продума тихо. — Никой не е имал благоволението ѝ повече от теб и никой друг няма да бъде благословен да остане в паметта ѝ. Обичал си я и си ѝ служил — бъди доволен, и бъди крал.

— Но аз не искам това! — извика Лир. Магьосникът не продума, а само го погледна. Сини очи се взряха в зелени; слабо и царствено лице — в друго, което не бе нито тъй хубаво, нито тъй храбро. Кралят присви очи и замига, сякаш гледаше слънцето, и не мина много, преди да сведе поглед и да промълви:

— Така да бъде. Ще остана и ще управлявам сам окаян народ в омразна земя. Ала властта ми няма да ми донесе повече радост, отколкото на клетия Хагард.

Малък есенен котарак с криво ухо се измъкна от някаква скрита гънка във въздуха и се прозя срещу Моли. Тя го вдигна до лицето си и той заплете лапи в косата ѝ. Шмендрик се усмихна и каза на краля:

— Сега трябва да те оставим. Ще дойдеш ли да ни изпратиш като приятели до границите на владенията си? От тук до там има много неща, които си струва да видиш — и мога да ти обещая, че ще зърнем следи от еднорози.

Тогава крал Лир отново викна за коня си и хората му го потърсиха и го намериха; но за Шмендрик и Моли нямаше коне. Когато обаче се върнаха, стражите видяха смаяното изражение на краля и се обърнаха: зад тях кротко пристъпваха два други коня, един черен и един кафяв, вече оседлани и готови за път. Шмендрик взе черния и даде кафявия на Моли.

Отначало тя се страхуваше от тях.

— Твои ли са? — попита го. — Ти ли ги направи? Можеш ли го вече — просто да създаваш неща?

Шепотът на краля отрази като ехо почудата ѝ.

— Намерих ги — отговори магьосникът. — Но под «намирам» имам предвид нещо различно от онова, което имате вие. Не ме питайте повече.

Той я повдигна на седлото, а после сам скочи на своето.

Тъй потеглиха тримата, а стражниците ги последваха пеш. Никой не погледна назад, защото нямаше нищо за гледане. Но по някое време крал Лир каза, без да се обръща:

— Странно е да си израсъл на едно място, а после то да изчезне и всичко да се промени — и внезапно да се окажеш крал. Нима нищо от случилото се не бе истинско? Аз истински ли съм тогава?

Шмендрик не отговори.

Крал Лир искаше да пътуват бързо, но Шмендрик ги водеше със спокоен ход и по заобиколни пътища. Когато кралят ги припираше да побързат, той бе порицаван да се съобразява с вървящите стражи — въпреки че те по чудо не се умориха нито веднъж през целяи път. Моли обаче скоро разбра, че магьосникът ги бавеше, за да накара Лир да се взре задълго и отблизо във владенията си. За своя изненада тя откри, че земята заслужаваше вниманието им.

Защото, макар и бавно, пролетта пристигаше в пустошта, над която бе властвал Хагард. Някой чужденец не би забелязал разликите, но Моли виждаше как съсухрената земя заблестява в зеленина, плаха като пушек. Тумбести, възлести дървета, които никога не бяха напъпвали, разтваряха цветове, предпазливи като армия, разпращаща съгледвачи; отдавна пресъхнали ручеи заромоляваха в коритата си, а мънички твари си подвикваха помежду си. Покрай тримата се плъзваха аромати на снопове: бледа трева и черна кал, мед и орехи, мента и слама, и гниещо ябълково дърво; и дори следобедната светлина носеше нежно, разкихващо ухание, което Моли би познала навсякъде. Тя яздеше до Шмендрик, гледаше кроткото запролетяване и си мислеше как най-сетне бе стигнало и до нея, закъсняло, но задълго.

— Оттук са минавали еднорози — прошепна тя на магьосника. — Заради тях ли е, или заради рухването на Хагард и изчезването на Червения бик? Какво има, какво се случва?

— Всичко — отговори ѝ той, — всичко, наведнъж. Дошла е не една пролет, а петдесет; отлитат не един или два огромни ужаса — от земята се вдигат хиляда малки сенки. Почакай и ще видиш.

А към крал Лир добави:

— Нито пък е първата пролет, която някога е идвала в тази страна. Много отдавна земята беше добра и за да стане отново такава, не ѝ трябва друго освен истински крал. Виж как омеква пред теб.

Крал Лир не отговори, но очите му се рееха във всички посоки, докато яздеше, и нямаше как да не забележи узряването. Дори долината на Хагсгейт, със злокобното си минало, се разлюляваше от цветя — кандилки и камбанки, лавандула и лупина [23], напръстник и бял равнец. Дълбоките следи на Червения бик потъваха в подбел.