Джени знаеше, че Даян изпитва огромно удоволствие да бъде център на вниманието. Открай време беше така и тя предполагаше, че ексцентричните дрехи и екстравагантните обноски на приятелката й до голяма степен се дължаха на факта, че е била изоставена като малка. Даян беше решена да не позволи никога повече да я пренебрегват или да не я забелязват. Това беше нейният начин да остави следа, да се бори с безразличието и анонимността, от които бе страдала като сираче.
Даян най-после се измъкна от групата обожатели и рамо до рамо, двете с бавни крачки се отправиха към брега на реката. Слънцето се придвижваше надолу по небосклона и откъм реката задуха приятен ветрец, който разхлади въздуха.
— Даян, как успя да ме откриеш? — най-сетне можа да я попита Джени.
— Купих една стара каравана от един приятел художник, който се върна от западното крайбрежие. Изложбата мина много добре и бях невероятно изтощена. Имах нужда да се махна и да си отдъхна — засмя се Даян. — Как може човек да си отдъхне тук! Хиляди километри открито пространство, без да срещнеш жива душа. Не мислех, че ще стигна някога до Уолаби Флатс, камо ли до Чаринга.
Джени я изгледа с удивление.
— Карала си от Сидни дотук? Ти? Ти, която вземаше такси, за да обикаляш по магазините?
Даян сви рамене.
— И преди сме го правили, защо не и сега.
— Тогава бяхме осемнайсетгодишни, Даян, и нямахме капка разум в главите си. Тръпки ме побиват, като си помисля на какви опасности се излагахме, докато обикаляхме из Африка и Европа.
Даян прехапа устни и в очите й просветнаха палави искрици.
— Но ни беше забавно, нали?
Джени си спомни студената, влажна квартира в Ърл Корт и тъмните улички, по които се прибираха след работа от онзи бар в Сохо. Спомни си мръсотията и мухите в Африка и настойчивия интерес на чернооките араби в Маракеш. Сети се за другарството и безгрижния живот с останалите австралийци, които търсеха приключения, за приятното усещане да си свободен и без задължения към никого. Опасностите само подслаждаха удоволствието от пътуването. Напълно невежи и наивни, те се радваха на живота. През тази година завързаха много приятелства, споменът за които щеше да остане завинаги в тях.
— Още не мога да повярвам, че си тук — каза Джени. — Боже, колко е хубаво да те видя отново.
Даян я погледна открито.
— Дойдох, защото се притесних за теб. Написа ми само няколко кратки писма. Имах усещането, че нещо не е наред, въпреки че ти не споменаваше нищо.
Джени я прегърна.
— Всичко е наред. Просто се поувлякох в дневниците и се оставих на въображението да ме води. Хубавото е, че имах свободно време и възможност да приема новото си положение, а и по някакъв странен начин дневниците ми помогнаха да разбера, че и след нещастието има живот. Примерът на Матилда ме накара да осъзная, че е време да се стегна и да загърбя миналото.
— Значи мислиш да се връщаш в Сидни?
— Не е задължително — предпазливо отговори Джени.
— Това колебание има ли нещо общо с известния ни Брет Уилсън?
Джени се изчерви.
— Не ме занасяй. Той е тук с приятелката си.
Даян я погледна замислено, но не каза нищо.
— Май е време за следващото надбягване. — Хората започнаха да се тълпят и образуваха кръг около трасето. — Има ли някой интересен ездач?
Джени сви рамене.
— Нямам представа — призна искрено Джени. — Това е последният кръг за ветерани преди финалите.
Двете си проправиха път през тълпата и не след дълго бяха завладени от всеобщото вълнение, докато наблюдаваха подготовката на конете и ездачите за старта. Конете явно усещаха, че предстои нещо, защото пристъпваха на едно място, пръхтяха и се бутаха един в друг със стиснати зъби и вдигнати нагоре бърни.
Както и при останалите надбягвания, състезателите бяха хора, които живееха и работеха в пустошта. Фермери, помощник-овчари, стригачи и управители на овцеферми. Всеки от тях беше облечен в цветовете на своя спонсор.
Тълпата притихна. Конете и ездачите застинаха в напрегнато очакване. Стартовият флаг затрептя на вятъра. В следващия миг те се откъснаха от стартовата линия сред облаци прах и насърчителния рев на зрителите.
Трасето минаваше по тясна права отсечка, после се виеше нагоре по хълма през горичката и покрай кулите на термитите. Зрителите загубиха от поглед водачите, но въпреки че вече два дена наблюдаваха надбягванията, нищо не можеше да охлади ентусиазма им, докато проследяваха прашната диря, носеща се над храсталака. Мина доста време преди първият ездач да се появи между дърветата и да се спусне надолу по стръмнината към долината. Копитата на коня се хлъзгаха по земята, мощните му дробове шумно изтласкваха въздуха. Конете се промъкваха между редицата от дървета и препускаха по неравната земя. Ездачите стискаха юздите с всички сили, навеждаха се плътно напред към потните шии и подвикваха в наострените уши на животните. Финалът наближаваше и само един от тях можеше да е победител.
Джени и Даян, както и останалите, закрещяха от радост, когато един от овчарите на Караджонг победи.