Последният валс на Матилда

Бе неделя й мамчето сервираше закуската един час по-късно от обикновено. Джени полежа за момент, наслаждавайки се на утринната прохлада. После изведнъж си спомни плановете за деня и скочи от леглото. Веднага усети, че цялото й тяло се е схванало от вчерашната езда, а новите ботуши бяха разранили шестия й пръст.

Рипър показа муцунката си от гънките на чаршафите. Едното му ухо се бе обърнало. Джени го измъкна и се разсмя.

— Лошо куче — промърмори. — Нали ти направих легло в кухнята.

Мъмренето й не го впечатли и той я близна по лицето. Джени го пусна на задната веранда, той изприпка в тревата и вдигна крак.

Тя се върна с накуцване в кухнята, за да потърси лейкопласт за раната на крака. Погледна към часовника и простена. Часът бе едва пет и половина. Щеше ли изобщо да свикне някога с ранното ставане и със следобедната дрямка?

Направи стегната превръзка на пръста си и се зае със закуската. Седна на масата пред чашата чай, варените яйца и препечената филийка и усети, че нещо й липсва. Шумът от преминаващото колело и тупването на вестника върху верандата бяха толкова естествени за неделните утрини в Сидни, че тя дори не ги забелязваше тогава, но сега усети отсъствието им.

Сети се за безгрижните часове, прекарани на терасата в съзерцаване на морето и преглед на рецензиите на страниците, посветени на изкуството; приложенията с клюки и лъскави снимки; страниците за икономика и спорт, които Питър, когато си беше вкъщи, преглеждаше най-напред. Бен харесваше комиксите. Обичаше да сяда в скута й, докато тя му ги четеше.

Джени отряза горния край на яйцето с решителен замах.

— Трябва да свикна отново да бъда сама — промърмори тя на себе си. — Няма смисъл да се самоизмъчвам.

Рипър като че ли разбираше. Гледаше я с вирната муцунка, а опашката му метеше пода.

Поседяха в обляната от слънце кухня. Кученцето лапаше малки късчета препечена филийка от ръката й с целия финес на превзета стара мома. След закуската Джени си взе душ и се облече. В широките памучни панталони, памучната риза, старите ботуши и загубилата фасона си шапка щеше да се чувства удобно. Свали всичките си бижута и тъкмо търсеше ръкавиците за езда, когато външната врата издрънча от нечие почукване.

— Почакай, Брет. Ей сега идвам — провикна се Джени.

Ръкавиците бяха паднали под леглото и като застана на четири крака, тя се опита да ги достигне! Рипър не й помагаше много. Беше решил, че това е някаква игра.

— Аз съм Андрю Скуайърс, госпожо Сандърс. Надявам се, че не е прекалено рано за посещение?

Джени замръзна.

— Андрю Скуайърс? — Ставаше интересно.

Най-накрая успя да измъкне ръкавиците от устата на Рипър и въпреки че изгаряше от любопитство да се запознае с мъжа, който бе ухажвал Матилда, малко се забави, за да има време да се успокои. Скуайърс щеше да почака. Как можеше да идва в чужда къща в такъв безбожно ранен час?

Джени се огледа. Кожата й бе загоряла от слънцето. Събра косата си и я зави на кок. Реши да си сложи малко червило и пръсна парфюм на шията си. Чувстваше се по-уверена в себе си, когато знаеше, че изглежда добре.

Андрю Скуайърс бе с гръб към нея, облегнат на перилата гледаше сутрешното оживление по двора. До коневръза беше паркиран чисто нов „Холдън“, покрит с плътен слой червен прах, който засенчваше блясъка на хромираните му брони.

Рипър започна да ръмжи гърлено с опънато назад тяло.

— Господин Скуайърс?

Той се обърна и Джени се сепна от нелепата му външност. Беше висок, с масивно телосложение и все още привлекателен, въпреки че сигурно беше поне шейсет и пет годишен. Макар че беше пристигнал с кола, носеше дълъг брич, сако от туид и лъснати английски ботуши за езда. Безупречната му бяла риза беше отворена на врата и откриваше модерно копринено шалче. Мустаците и косата му все още имаха огненочервен цвят, а очите му бяха наситено сини. Той посрещна открития й поглед.

— Добро утро, госпожо Сандърс. — Произношението му бе по-скоро английско, отколкото австралийско. Напомняше й за Джон Уейнрайт. — Искрено се надявам, че не ви причинявам неудобство, но исках да ви заваря вкъщи, преди да е станало твърде горещо. — Той стори лек поклон. — Добре дошли в Чаринга. Андрю Скуайърс на вашите услуги.

Джени стисна ръката му и забеляза нервната извивка на устните му. Слънчевите лъчи проблясваха по червената му коса. Ръкуването му бе отпуснато и по-скоро неприятно.

— Добро утро — отвърна тя на поздрава и бързо издърпа ръката си. — Ще влезете ли да пием чай?

— След вас, скъпа госпожо.

Той отвори вратата и я последва в кухнята.

Джени бързо затвори ръмжащия Рипър в спалнята, после направи чай. Намери две прилични чаши с чинийки и сервира чая, заедно с няколко бисквити. По това време на деня не можеше да му предложи нищо по-силно, а със сигурност нямаше намерение да му приготвя закуска. Освен това нямаше доверие на мъже с рижа коса. Доказателство за това бе нахалният му поглед, с който оглеждаше стаята.

Той вдигна чашата с чай, като я погледна с нескрито любопитство, и кръстоса елегантно крак върху крак. Това типично женско движение не промени мнението й за него.