Последният валс на Матилда

— Въображението ти те подвежда, това е всичко. Не е чудно след това, което си преживяла напоследък. Всички ферми имат семейни гробища — хората нямат време да пренасят близките си до града, за да ги погребат. Трябва да се съсредоточиш над собствения си живот и това, което можеш да направиш от него. Остави миналото да си отиде и се радвай на това, което имаш.

Джени се втренчи в него.

— Ти си прекалено философски настроен за управител на ферма — подметна закачливо тя.

— Научил съм го от майка ми — призна Брет с усмивка. — Тя често разсъждаваше за живота и смъртта. Предполагам, че все нещо се е запечатало в ума ми. — Той замълча. Цигарата димеше между пръстите му. — Майка ми и баща ми бяха добри хора. Все още ми липсват. Мисля, че с братята ми извадихме късмет с родители като тях.

За един кратък миг той си припомни лицето на майка си. После то изчезна. От жената, която се бе борила, за да осигури на децата си това, което тя не бе имала като дете — дом, обич, чисти дрехи и образование, бяха останали само детски спомени.

Гласът на Джени го изтръгна от мислите му.

— Завиждам ти. В Даджара ме хранеха и ми дадоха образование, но милосърдните сестри нямаха място за обич в сърцата си — въздъхна Джени. — Такова детство те прави подозрителен и те кара да разчиташ само на себе си, да не се доверяваш на хората. Предполагам, че затова съм толкова предпазлива в решенията си — усмихна се тя на Брет. — Както и ти — добави със закачлив тон.

Мнението му за Джени се променяше много бързо. Тази жена не бе разглезена лигла от Сидни, а едно уплашено момиченце, което прикриваше самотата си зад стена от привидна самоувереност. Напомняше му за жребеца, който имаше някога. Предишният му собственик го беше бил и животното не се доверяваше на никого. Минаха много месеци на търпеливо и нежно отношение, преди конят да се оправи.

— Не съм предполагал, че е било чак толкова зле — промърмори той. Не можа да измисли какво друго да каже.

Джени не обърна внимание на съчувствието му.

— Разкажи ми за детството си, Брет.

Той загаси цигарата си, вдигна кученцето от пода и то веднага заспа в скута му. Джени го погледна и се усмихна. Усмивка, която казваше, че двамата са приятели.

— Живеехме в Мосман, Куинсланд. Баща ми береше захарна тръстика и рядко го виждахме. Винаги имаше още един сезон, след който, по думите му, щеше да купи къща, за да се установим на едно място. Така стана, но не по негова воля. Тръстиката е коварна. Пълна е с насекоми и паразити, които инфектират раните, получени при работата.

Джени го слушаше внимателно, но той замълча за момент, за да си запали още една цигара и да намести по-удобно кученцето в скута си. Не искаше да я натоварва с разкази за угнетителната бедност на детските си години, но не можеше да се държи така, сякаш това никога не се е случвало. Майка му се бе борила прекалено дълго и упорито в онази барака под наем, за да може да си позволи да забрави тези години. Тръстиката накрая уби и нея, но по различен начин от този на баща му.

— Бяхме четири деца. Джон, най-големият, остана да работи на тръстиката с другия ми брат, Дейви. Мисля, че не са поели достатъчно от мириса на меласата — изсумтя той. — Мразех тази миризма — беше сладка и натрапчива. Винаги присъстваше в къщата, в дрехите ти, в косата.

— Какъв е животът по тези места? Живях в Даджара до седмата си година и въпреки че се намирахме в сърцето на област, където се отглежда тръстика, бяхме заобиколени от планини и пасбища. Овцевъдната ферма в Куинсланд на новите ми родители се намираше на север, на неголямо разстояние от тръстиковите полета.

— Това е различен свят — горещ, влажен, гъмжи от мухи и змии. Жегата изцежда силите ти, не спираш да се потиш, а работата в тръстиката няма край. — Той направи пауза, за да си припомни подробностите. — Но все пак имаше някаква красота. Трябва да видиш полето с тръстика, когато духа вятър — прилича на огромно зелено море, което се движи и полюлява. Там обаче работят много малко австралийци. Малко мъже могат да издържат на този начин на живот.

Брет погали ухото на кученцето и си помисли за промените в този край. Скоро машините щяха да заместят човешката ръка и хората, като братята му, трябваше да търсят друга работа, за да се прехранват.

— Имигрантите плъзнаха навсякъде след войната и беше трудно да намериш двама души, които говорят един и същ език. Азиатците, италианците и гърците са най-добрите резачи на тръстика, но времената се менят и когато техниката надделее, ще останат само легендите за тръстиковите полета.

Джени му подаде още една бира.

— Продължавай — каза тихо.

Брет отпи голяма глътка, преди да продължи. Сякаш искаше да премахне вкуса на меласата от устата си, а също и на гъстия задушлив дим, който се стелеше над запалените тръстикови полета.