Последният валс на Матилда

— Местехме се от едно място под наем на друго. Бараките винаги се намираха на няколко километра от полетата, за да може баща ни да се връща вкъщи, макар че дори и тогава не прекарвахме много време с него. Винаги излизаше някъде с другите мъже. Тяхната дружба беше много особена. Жените не играеха голяма роля в живота им, даже се чудя защо баща ми изобщо се е оженил. Сигурно ни е чувствал като бреме, а обещанието му за истински дом е било само един блян.

— Значи и твоят живот не бил никак лек? — каза Джени с разбиране.

Брет загаси цигарата си и започна да гали спящото кученце. Тази вечер беше говорил повече, отколкото за цял месец. Не съжаляваше, защото с Джени се разговаряше много свободно.

— Не може да ти липсва нещо, което не познаваш — отговори Брет без напрежение. — До голяма степен бяхме щастливи, а мама правеше всичко възможно, за да ни накара да се чувстваме специални.

Брет замълча, замислен над тежките моменти в живота си. Имаше дни, когато майка му беше твърде изморена, за да пере, тогава той и братята му се потяха над старото медно корито, за да не загубят парите от тази работа. До този ден той не знаеше колко усилия е изразходвала тази крехка и слаба жена, за да повдига тежките горещи одеяла и чаршафи сред изпаренията в онази пещ — Куинсланд. Но тя го правеше. Ден след ден.

Джени не каза нищо, сякаш разбираше нуждата му да не споделя всичко.

Брет се върна към миналото. Спомни си времето, когато баща му легна болен и вече не можеше да работи на тръстиката. Пристъпите на жълтеницата ставаха все по-чести и го изтощиха до такава степен, че нямаше как да се върне на полето. Краят му дойде бавно. Пред очите му се появи немощния прежълтял човек, очакващ смъртта си в онази мрачна и разнебитена барака. Той не разбираше какво кара един мъж да се съсипва заради тръстиката.

— Баща ми беше голям мъж — каза накрая. — Можеше да ни качи и четиримата на раменете си и да тича из стаята. След като се разболя, отслабна, и преди да умре, тежеше не повече от двайсет килограма.

— Никога не съм подозирала, че човек може да пострада така от тръстиката — отбеляза Джени. — Приемаме захарта като даденост, без да помислим откъде идва или каква цена е платил човекът, който е рязал тръстиката. Съжалявам, че баща ти си е отишъл по такъв начин.

Брет повдигна рамене.

— Изборът си е бил негов, Джени. Все някой трябва да върши тази работа. Много рано разбрах, че това не е за мен. След смъртта на мама, Джон и Дейви продължиха да работят на тръстиката, а ние с Гил се преместихме на юг и започнахме работа като помощник-овчари в различни ферми за овце и добитък. Гил остана в Куинсланд и накрая си купи земя, а аз се преместих още по на юг. От шестнайсетгодишен се занимавам с овце и никога не съм съжалявал за избора си.

Той забеляза как Джени потисна една прозявка, вдигна кученцето и каза:

— Предполагам, че този малък приятел има нужда от легло. Време е и аз да ставам. Сигурно ти е писнало да ме слушаш как дърдоря.

— Не — отвърна бързо Джени със сериозно изражение. — Благодаря ти, че сподели толкова много неща с мен, Брет. Надявам се, че това не е събудило прекалено много лоши спомени. Те могат да бъдат невероятно болезнени — знам го от собствен опит.

Брет се усмихна и поклати глава.

— Защо не излезеш утре с мен да пояздим и да ти покажа това, което още не си видяла от Чаринга? Може би, ако я погледнеш през моите очи, ще разбереш защо толкова я обичам.

Джени вирна нагоре брадичката си, а в очите й проблеснаха закачливи искрици.

— Сигурен ли си, че ще можеш да оставиш работата си?

Брет се разсмя.

— Няма да липсвам на никого. Утре е неделя.

— В такъв случай, Брет, ще дойда с удоволствие.

Джени взе кученцето от ръцете му и докосна с устни спящата му главица.

— Значи ще се видим утре рано сутринта, преди да е станало твърде топло.

Тя кимна. Усмивка озари лицето й.

Брет излезе навън. Чувстваше се уморен, но се съмняваше, че ще може да заспи тази вечер.

Джени постоя на прага, гушнала кученцето, и проследи с поглед как Брет прекосява двора. Движеше се с големи и уверени крачки, ръцете му бяха пъхнати в джобовете на кожените панталони. Тя се усмихна и целуна Рипър по главата. Когато не се държеше наперено и деспотично, Брет беше страхотен събеседник. Подаръкът му дойде съвсем навреме след сълзите, които проля за Матилда.

Кученцето скимтеше в съня си, лапите му помръдваха, сякаш тичаше насън. Лежеше отпуснато в ръцете й. Тя го занесе в кухнята и му направи легло от старо одеяло и една щайга.

Съблече се и си легна с мисълта, че не може да зареже дневниците просто така и да забрави за тях. Бяха написани, за да бъдат прочетени. Матилда ги бе оставила точно затова.

Все пак Брет имаше право. Трябваше да гледа към бъдещето и да не отдава голямо значение на нещата, случили се тук преди толкова години. Дали ще открие магията на Чаринга — онова, което Матилда и Брет обичаха в това място, зависеше само от нея. Чак след това можеше да го нарече свой дом.

Глава 10