Последният валс на Матилда

Стан седна на ръба на канапето с отпуснати между коленете ръце и се огледа.

— Много хубаво сте подредили всичко, госпожо Сандърс.

— Благодаря. Заповядай. Знам, че предпочиташ бира и, моля те, свали си вратовръзката и сакото. Твърде горещо е за официално облекло.

— О, не, Стан Бейкър, недей — възпря го Симон. — Поне веднъж през живота си направи нещо, както му е редът. Не сваляй сакото и вратовръзката.

Джени видя упорството в погледа на Симон и примирението в очите на Стан. Допълни догоре чашата на Симон и си помисли, че вечерята може би ще я умилостиви.

Печеното и йоркширският пудинг пожънаха успех. Джени сервира праскови със сметана върху запечен на фурна блат от разбити със захар белтъци. Наложи се да държи предварително запечените белтъци в газовия хладилник, за да не спаднат. Десертът бе погълнат с голяма наслада. Джени поднесе кафе и бренди.

След вечеря всички станаха от масата и седнаха на по-меките столове, любувайки се на спокойствието и тишината.

— Ще ми липсваш, Симон. Ти си единствената жена, с която съм говорила, откакто бях в Уолаби Флатс — каза Джени с тъга.

— Твоите приятели от града не се ли обаждат?

— Даян ми писа няколко пъти, но телефонните линии са толкова лоши, че е невъзможно да проведеш свестен разговор.

— Реши ли вече какво ще правиш по-нататък? Изглежда, че свикваш с живота тук, а и с Брет вече нямате разногласия.

Симон си събу обувките. Стан бе свалил тихомълком сакото и вратовръзката и ги бе оставил върху облегалката на стола.

— Още не съм решила. Това място ме привлича по много особен начин, но има още много неща, които не успях да направя през живота си. Не съм сигурна дали не използвам Чаринга като извинение, за да избягам от действителността.

— Хм — изсумтя Симон, — тук няма нищо измислено, миличка. Виждаш какъв живот кипи по тези места.

Джени погледна към облените в лунна светлина пасища.

— Най-суровата страна от живота, може би. Но има толкова много места, които още не съм посетила. Светът е толкова голям.

Тя се сети за последното писмо на Даян. Пишеше й, че Руфус иска да откупи дела й от галерията и да наеме къщата й, в случай че възнамерява да остане в Чаринга. Но не можеше да реши просто ей така — къщата, галерията и приятелите бяха неразделна част от живота й. Също и рисуването. Изпитваше необходимост да рисува. Скицникът й бе пълен със скици, които трябваше да бъдат пренесени на платното. Рисуването бе страст, която изискваше да бъде задоволявана, и когато нещо й пречеше да го стори, тя ставаше неспокойна и нервна.

— Да обикаляш по света е самотно занимание, повярвай ми. През целия си съзнателен живот съм се влачила из Нов Южен Уелс и Куинсланд. Била съм свидетел на много промени. Жените трябва да са много по-твърди от мъжете, с много по-силна воля. Трябва да си изградят имунитет срещу проклетите мухи и праха. Ние оставаме тук заради мъжете и децата си и поради още една причина — любовта към земята. Предполагам, че в града ще бъдеш по-щастлива.

Джени я погледна с нарастваща тъга. Симон имаше право. Тук не я задържаше нищо, освен изгубените мечти. Нямаше нито съпруг, нито дете, за което да се грижи, нито пък силна страст към земята, която да я привърже към Чаринга. Не искаше обаче да разваля настроението на всички, затова смени темата.

— Накъде потегляте утре, Симон?

— Била Била. Много хубава ферма. Готварницата им е много добре оборудвана. После заминаваме за Нюкасъл, за да се видим с дъщерята и внуците. Отдавна не сме ги виждали, нали Стан?

Мълчалив, както винаги, Стан само кимна с глава.

— Имаме три деца. Две момичета и едно момче — каза гордо Симон. — И общо девет внуци, но рядко ги виждаме. Разпръснати са из цялата страна и когато работим в някоя отдалечена ферма, не ги виждаме цяла година. — Тя се загледа в кадифения мрак. — Става така, защото обикаляме и търсим случайна работа. Ако не работим след приключване на стригането, парите свършват бързо, а Стан е твърде стар, за да се върне на тръстиката.

— Какво ще правите, когато спреш да се занимаваш с тази работа, Стан? — Джени не можеше да си представи Стан в малка къща край морето.

— Предполагам, че ще издържа още няколко сезона — измърмори той с цигара в устата. — Отдавна съм обещал на мамчето да си купим собствена къща, когато му дойде времето. Нещо скромно. Някоя малка къща с около четири хиляди декара земя, за да мога да я наглеждам.

Симон изсумтя.

— Обещания, обещания! Винаги има още една ферма, още един сезон. Предполагам, че ще те изнесат с краката напред от стригачницата.

Джени долови разочарование в упрека на Симон и се зачуди дали идеята, която й се въртеше в главата, не е чак толкова глупава, колкото си мислеше.

— Ако реша да остана — започна тя, — но не обещавам със сигурност, ще си помислите ли дали искате да, живеете в Чаринга?

Симон хвърли бърз поглед към съпруга си и когато се обърна към Джени, надеждата в очите й бързо изчезна.

— Не знам, миличка. От толкова време обикаляме от ферма на ферма, че не си представям как ще издържим да живеем на едно място за постоянно.