Последният валс на Матилда

— Можете да живеете в къщичката край потока. Ти ще ми помагаш в къщната работа и в готвенето, а Стан ще наглежда стригачницата.

Стан не отговори, но изразът на лицето му бе повече от красноречив.

Симон погледна към него и въздъхна.

— Това ми звучи като в приказка, миличка. Само че Стан не е от тези, които се спират на едно място. Има трън в гащите. — Тя сви рамене и се усмихна насила.

— Не се притеснявай, Симон — каза припряно Джени. — Още не съм решила какво ще правя, но ако остана тук, ще ти пиша. Може би тогава ще можем да убедим Стан да се установите тук.

Симон прехапа устни и погледна към Стан, който зяпаше в чашата бира, като че ли всички отговори се криеха на дъното й.

— Двамата със Стан сме доволни от живота си такъв, какъвто е в момента, Джен, но ще ти дам за всеки случай адреса ни в Нюкасъл. Дъщеря ни ще се погрижи да получаваме писмата ти.

Стан пресуши бирата си и стана.

— Благодаря за вечерята, госпожо Сандърс. С мамчето сме ви признателни за всичко, което направихте за нас, но утре трябва да ставаме рано.

Джени стисна ръката му. Беше мека от дългогодишната работа с вълната. Ланолинът го предпазваше по естествен път от появата на мазоли. Прегръдката на Симон бе топла и успокоителна и Джени осъзна, че Симон ужасно ще й липсва. Тази жизнерадостна и силна жена бе първата след Елън Кери, която чувстваше почти като майка, и мисълта, че можеше да не се видят повече, я разстрои.

Джени ги изпрати до предната веранда и постоя, докато не се скриха в тъмното край готварницата. Тя им махна за последно и се прибра вътре. Къщата още от сега й се струваше пуста. Чиниите в мивката и празните столове усилваха чувството за празнота. Прахта се бе върнала отново, тихо и почти потайно, и както винаги покриваше всичко. Излъсканите масички вече не блестяха, ярките цветя клюмаха под незабележимата й тежест.

Джени пусна Рипър от спалнята и го нахрани с остатъците, а после го изгони навън за вечерната му разходка и изми чиниите. Направи си кафе и седна на люлеещия се стол на верандата, като вдишваше аромата на нощта.

Топлината, която се излъчваше от земята, галеше лицето й. Шумоленето на листата и сухата трева я успокои. Музиката зазвуча отново. Нещо я теглеше назад, към нежното докосване на сатена. Дойде време да отвори отново дневниците.

След сухата зима настъпи лято без дъждове. Матилда нямаше време да скърби за бебето, защото я налегнаха безброй грижи. Високата до колене жълто-кафява трева бе изсъхнала под лъчите на безмилостното слънце, дърветата оголяха, листата им се спаружиха и увяхнаха. Както всяка година, от юг придойдоха хиляди зайци и огромни стада кенгура, за да се спасят от сушата и жегата на полупустинните райони.

Матилда се загледа към пасищата, засенчила с ръка очите си от силното слънце. Благодарение на помощта на Том Финли в стригачницата миналата година, парите от вълната щяха да й стигнат, за да покрие остатъка от банковия заем. Оставаха й точно толкова пари, колкото да издържи до следващото лято. Стадото й беше малобройно за такава обширна ферма като Чаринга и ако нямаше толкова много зайци и кенгура, повечето от тревата щеше да остане непокътната. От голямото някога стадо бяха останали само хиляда мериносови овце. Това обаче я улесняваше в грижите за тях, защото ако в скоро време не паднеше дъжд, щеше да се наложи да реже клони и храсти, за да им осигури храна.

Двамата с Гейбриъл патрулираха по пасищата, запасени с оскъдно количество храна в дисагите. Матилда свикна да спи облечена, направо на твърдата земя, с подпряна до нея пушка, винаги нащрек — при най-малкия шум от диво прасе, промъкващо се куче динго или змия. Дните бяха горещи, а нощите студени. Докато яздеше със стадото, Блу подтичваше край нея. При вида на всяка умряла овца, тя изпитваше желание да заплаче, но преглъщаше мълчаливо сълзите си — знаеше, че не може да стори нищо.

Настъпи сезонът на агнене — естествен начин, по който природата се бореше с вредата от хищниците. Матилда провери кошарите в западния край, които двамата с Гейбриъл издигнаха, за да съберат бременните овце на едно място. С така оредялото стадо, това не представляваше проблем.

Всяко агне трябваше да бъде хванато и отделено, да се надене пръстен на опашката му и да се сложи марка на ухото. Кастрирането беше кървава и мръсна работа. Прищипваха тестисите между пръстите си и ги отхапваха със зъби, след което ги изплюваха на земята. Тази работа я отвращаваше, но след първоначалното й колебание, се научи да го прави бързо и точно.

Необходимо зло, което поддържаше високото качество на вълната.

Същото се отнасяше и за кастрирането на женските агнета — тежка и непосилна задача, която трябваше да се върши направо на полето. Никой уважаващ себе си стригач нямаше да докосне мръсно руно, освен ако не му се плати двойна надница, а тя нямаше възможност да поддържа кошара, където неопитните стригачи да се обучават върху нескопени животни.