Последният валс на Матилда

Задницата на овцата е най-мръсното нещо на света — покрита с изпражнения и яйца на мухи, вълната почернява и се сплъстява на фитили. Двамата с Гейбриъл се бореха с врещящите животни. Гейб не се притесняваше от мухите, но Матилда трябваше да зашие висящи на конци тапи по периферията на шапката си — това бе единствената й защита от черните рояци, които ги следваха неотлъчно.

С наближаване на сезона за стригане на овцете те започнаха да събират стадото. Скупчваха овцете на пасищата, някои затваряха в кошарите, други — откарваха на ливадите край къщата.

Докато следваше стадото по сухата прашна земя, Матилда се измъчваше от тежки мисли. Стадото бе нараснало и макар че бе далеч от някогашната си бройка, тя нямаше да може да плати на стригачите за труда им.

Застана в средата на тихата кошара за стригане и погледна нагоре към покрива — в сноповете слънчеви лъчи плуваха хиляди прашинки. Носеше се миризма на ланолин, вълна и катран. Тя вдъхна миризмата с наслада. Ето какво е да си фермер, да отглеждаш овце и да снабдяваш света с най-добрата вълна. Погледът й се спря върху изпъстрения с по-светли петна от потта на поколения стригачи под на кошарата. Съзря в ъгъла кофите с катран и генератора. Поправи го един случайно минаващ скитник срещу малко храна и няколко нощувки. Бариерите и масите за сортиране също бяха поправени, но каква бе ползата, когато липсваха стригачите, помощниците и работниците.

Тя въздъхна дълбоко. Стригачите нямаше да искат да изчакат надниците си, което означаваше, че няма да има вълна за продаване, а без пари нямаше да може да изкара зимата.

— Добър ден, Матилда. Виждам, че вече събираш стадото.

Тя се обърна и се усмихна на Том Финли, чиято черна коса и зелени очи издаваха ирландските му корени. Стиснаха си ръцете.

— Да, почти свършихме. Какво ново в Уилга?

— Стадото е почти събрано. Въпреки сушата имаме страшно много агнета. Едва ги изхранваме.

Матилда кимна с разбиране.

— Хайде да влезем в къщата и да пийнем по чаша чай. Може да намеря и нещо по-силно.

— Чаят е добра идея. — Том последва Матилда през огромното голо пространство на двора. — Радвам се да видя, че си добре, Моли. — Галеното име, с което я наричаше, я накара да се усмихне. Открай време й викаше Моли и това й харесваше. — Притеснихме се за теб миналата година. След като се върнах в Уилга, Ейприл искаше да дойде да те види, но знаеш как стоят нещата.

Матилда влезе в кухнята и се запъти към печката.

— Ако беше дошла, сигурно нямаше да ме завари. — Тя отряза няколко парчета от студеното овче месо и ги пъхна между филии хляб. — През повечето време патрулирах по пасищата. Нямаше смисъл да се връщам до къщата, защото за тази работа разчитах единствено на себе си и на Гейб.

— А къде са по-младите битжара? Нима не можете да ги хванете да ви помагат?

Матилда сложи скромното ядене на масата и поклати глава.

— Те са напълно безполезни. Повечето са още малки, а останалите само ми пречат. Освен това нямам коне за всички, затова оставих момчетата тук — да почистват и стягат плевните и кошарите след края на зимата.

Двамата продължиха да се хранят мълчаливо. Когато свършиха, се облегнаха на столовете и взеха чашите със силен, хубав чай.

Том се вгледа внимателно в Матилда.

— Променила си се, Моли. Спомням си, когато беше малко момиченце с панделки в косите, облечена в рокличка за неделните пикници и празници.

Матилда погледна лицето му, което излъчваше ирландската му природа, бръчиците около очите, загорялата кожа и здравите, силни ръце.

— Всички се променяме — каза тихо. — Сега си мъж, а не ужасното момченце, което обичаше да ми дърпа косата и да натиска лицето ми в прахта — въздъхна тя. — Времето на панделките и рокличките отмина, Том. И на двамата ни се наложи да пораснем.

Том се приведе напред.

— Това не означава, че не можеш да се забавляваш, Моли. Под тези дрипи е скрита млада и хубава жена. Трябва да ходиш по забави и да си потърсиш съпруг, а не да стоиш омазана до лактите в овчи екскременти и мръсна вълна.

Матилда се разсмя. Чувстваше се на сто години и знаеше, че изглежда като плашило в старите вълнени панталони на баща си и кърпената риза.

— Щом мислиш така, значи отдавна не си в час, Том.

Той поклати глава.

— Този живот не е за млада и сама жена, Мол. Има много хора, които биха искали да имат възможността да те опознаят.

Усмивката изчезна от лицето й.

— Имаш предвид мъже? — уточни тя с раздразнение. — Андрю Скуайърс още души наоколо. Имаше и още един-двама, но аз ги отрязах набързо.

Зелените му очи се смееха и тя го погледна предупредително.

— Нямам нужда и не искам някой мъж да ми се мотае в краката, освен ако не е стригач, който ще си отиде, след като си свърши работата.

Том плъзна към нея кесията с тютюн и си сви цигара.

— Като говорим за стригачи — каза провлачено, а в очите му още проблясваха закачливи искрици, — колко овце мислиш, че имаш?

— Почти хиляда и петстотин — отговори бързо тя, докато си свиваше цигара с неопитни движения. — Тази година ще се справя. Не се тревожи за мен — Тя не откъсваше очи от цигарата си, за да не може Том да види надеждата в очите й.