Последният валс на Матилда

И четирите деца, все момчета, не бяха наследили нежните черти и русата коса на майка си, а изразителните зелени очи и буйните вежди на баща си.

— Мъжете пристигат вдругиден — каза Том, като загреба от яхнията и лапна голям залък хляб. — Ще дойдат в Чаринга чак в средата на следващия месец.

Матилда кимна, но не каза нищо, защото устата й беше пълна. След толкова месеци само на студено овче и хляб, не искаше да си губи времето в приказки.

— Ейприл почти приключи с почистването на бараките. Можеш да й помогнеш в кошарите или в готварницата. Ти избери.

Матилда погледна изнуреното лице на Ейприл и реши, макар че предпочиташе да работи в кошарите, да й помогне в готварницата и бараките. Трябваше да ги изтъркат основно и да поправят счупените легла. Стригачите винаги си водеха собствен готвач, но Уилга имаше много други работници и непрекъснато се приготвяше храна и се месеше хляб. Децата също се нуждаеха от наглеждане. Не можеше да остави Ейприл да се нагърби сама с всичко това.

— Как си с водата, Моли? Ще ти стигнат ли запасите в резервоарите, ако скоро не завали дъжд?

Тя бутна чинията си настрана и започна да си свива цигара. Чувстваше се сита.

— Да. Резервоарите за вода бяха единственото нещо, което баща ми поддържаше в добро състояние — отвърна тя с ироничен тон. — Имаме и кладенец, разбира се, но водата в реката едва църцори.

— Дядо ти постъпи много мъдро, като постави всичките тези резервоари. Преди две години, преди да завалят дъждовете, и аз сложих няколко резервоара, но тук цари изобилие на реки и потоци. Артезианските кладенци напояват полетата, ала не стават за домакински нужди, защото водата съдържа много минерали.

Силен, зловещ тътен прекъсна разговора им и те впериха поглед в прозорците.

Всичко живо бе затаило дъх в напрегнато очакване. В следващите няколко секунди напрежението отстъпи място на силен страх. По-малките деца станаха от масата и като малки плахи животинчета заровиха глави в престилката на Ейприл.

Лицето на Ейприл побеля, а очите й се разшириха от страх.

— Всичко е наред — нареждаше тя механично. — Имаме гръмоотвод. Няма да ни удари гръм. — Тя потръпна. — Моля те, Господи, не позволявай да ни удари — добави шепнешком.

Гърмът разтърси къщата, раздра небето на две и изля гнева си над земята. Назъбени сини пламъци набраздиха ниските облаци и превърнаха нощта в ярък ден, какъвто никой от тях не бе виждал дотогава. Електричеството изплющя като камшик, прескачайки от един облак на друг, разкъсвайки небето, сякаш природата бе обладана от някаква налудничава сила. Земята се разтресе от силния гръм и ламариненият покрив на къщата издрънча. Нащърбени сини и жълти пламъци обгориха хълмовете и ливадите, поразиха едно самотно дърво в средата на отдалечено пасище и, пращейки, изрисуваха около ствола му демонски ореол, преди да го изпепелят. Бурята отекна в главите им, ушите им запищяха. Силната светлина ги заслепи.

— Трябва да отида да проверя животните — извика Том.

— Идвам с теб — извика в отговор Матилда.

Те излязоха на верандата и загледаха със страхопочитание откритата проява на насъбран гняв в природата, с ясното съзнание, че няма да има нито дъжд, нито милост към спечената земя и изсъхналите дървета. Въздухът бе толкова наситен, че Матилда едва си поемаше дъх. Наелектризираната й коса изпусна искри, когато се опита да я прибере. Двамата се втурнаха към кошарите, където останалите мъже вече проверяваха оградите и портите. Овцете уплашено въртяха очи и блееха, но не можеха да помръднат, защото бяха натъпкани плътно една до друга.

Матилда изтича през двора към ливадата. Конете бяха уплашени, ритаха във въздуха с копита, гривите им се мятаха, а опашките им бяха вдървени от страх. След безуспешните опити да ги хванат, Том и Матилда решиха да ги оставят на милостта на съдбата. Кучетата скимтяха и виеха, кравите се снишаваха и търсеха убежище в земята. Целият свят сякаш се гърчеше в агония.

Бурята продължи през цялата нощ и на следващия ден. Гръмотевиците тътнеха, облаците закриваха слънцето, светкавиците бълваха сини пламъци. Скоро хората свикнаха с шума. Децата се промъкваха до прозорците и гледаха мълчаливо и уплашено. Никой не обелваше дума за опасенията, затаени дълбоко в душите им. Само лек пламък близо до сухата трева, само едно кухо дърво, изсъхнало и забравено в средата на пасището, което да привлече светкавицата, и пожарът, започнал като миниатюрно синьо пламъче, щеше да се разнесе за секунди.