Последният валс на Матилда

Изминаха почти шест седмици, преди стригането да приключи. Дните бяха ужасно горещи. Матилда се потеше в задушната кухня и търсеше спасение в кошарите и бараките, където бе също толкова топло, но не така влажно и задушно. Имаше усещането, че се е обездвижила, затворена по цял ден в къщата, и й се приискваше да усети слънцето върху лицето си и приятната умора от усилния труд в кошарите.

След като Макбрайд и Лонгхорн подкараха последните остригани стада към зимните пасища, стригачите се покатериха на каруците и напуснаха Уилга. Вълната беше сортирана на бали и пътуваше към железницата на Броукън Хил.

Матилда се чудеше дали тази година ще срещне Пег и Албърт, но никой не си спомняше да ги е виждал от доста време насам и тя предположи, че са се преместили в другия край на Куинсланд. Сигурно се срамуваха от начина, по който откраднаха от нея месото и брашното. Не се изненадваше, че са решили да не се навъртат наоколо през този сезон.

Последната й вечеря с Том и Ейприл приключи, чиниите бяха измити и прибрани, децата сложени да спят в леглата. Матилда седна при другите на верандата. Мислеше си какво да каже на тези мили хора. Трудно й бе да изрази благодарността си, така че наистина да покаже дълбочината на чувствата си, бе свикнала обикновено да ги крие.

— Благодаря, Том — каза накрая със съзнанието, че това е крайно недостатъчно.

Той изглежда я разбра. Кимна, потупа я непохватно по рамото и продължи да наблюдава движението по двора.

— Мисля, че е по-добре аз и още няколко момчета да дойдем с теб, Моли. Бурята нанесе доста щети и искам да съм сигурен, че няма да изпаднеш в бедствено положение през зимата.

— Не, не — бързо отвърна тя. — Вие с Ейприл рече направихте предостатъчно за мен. Ще се оправя. Наистина.

— Винаги си била инат, Мол — каза разпалено Том. — Ейприл никога нямаше да успее да изхрани сама толкова души. Смятам, че си плати разходите по стригането.

— Но ти трябва да откараш стадото си до зимните пасища, Том. Освен това си имаш работа и по фермата — възпротиви се Матилда.

— Не се тревожи — успокои я Том. — Възстановителните ремонти във фермата са почти приключени, а помощник-овчарите могат сами да съберат стадата. И освен това — той я погледна развеселен — за какво са съседите, ако не си помагат при нужда?

Ейприл остави чорапа, който кърпеше. Кошницата със скъсани чорапи беше препълнена както винаги и въпреки дългите часове, прекарани в домакинстване, тя не можеше да стои без работа, макар че постоянно изглеждаше преуморена.

— Ще се чувстваме по-спокойни, ако сме сигурни, че всичко при теб е наред, Моли. Не знам как издържаш там съвсем сама. — Тя потреперя. — Тук става непоносимо, когато Том е навън със стадото. Мисля, че нямаше да издържа, ако бях на твое място.

Матилда се усмихна и взе един чорап от кошницата.

— Чудно на какво е способен човек, когато няма избор, Ейприл.

Другата жена наблюдаваше неопитните й движения.

— Мислех, че Етън ти е предложил да купи Чаринга? — каза Ейприл.

Матилда убоде пръста си и го лапна.

— Така е — промърмори. — Казах му къде може да си завре предложението.

Том започна да се смее гръмогласно.

— Звучиш ми точно като майка ти, Моли. Браво на теб. Вече си истински фермер.

На другия ден станаха преди зазоряване и закусиха в синкавия полумрак. Матилда разцелува момчетата. Те започнаха да трият лицата си и избягаха с викове. Обърна се към Ейприл.

— Беше ми хубаво да си поговоря с друга жена — каза тя. — Нищо не може да се сравни с малко женски приказки и времето минава по-бързо.

Ейприл избърса ръце в престилката и прегърна Матилда.

— Прекарахме си чудесно — каза натъжена. — Искам да ми обещаеш, че пак ще дойдеш.

Матилда усети движенията на бебето помежду им и се отдръпна. Болката се върна, а това я правеше уязвима, отслабваше желанието й за живот. Усмихна се насила.

— Ще се опитам да наминавам от време на време, но знаеш как е.

Слязоха от верандата и прекосиха огромния празен двор, който довчера бе пълен с хора, коне и хиляди овце. Блу чу подсвирването й, дотича с подскоци от кучкарника и застана както винаги неотлъчно до краката й. Гейбриъл излезе от една колиба, където спеше заедно с трима други аборигени и докара двата коня от ливадата. Пуснаха овцете от кошарите, кучетата ги подбраха и всички потеглиха към Чаринга.

Следите от опустошителния вятър се виждаха докъдето поглед стига: повалени дървета, изтръгнати колове от оградите висяха, заплетени в мрежите.

Някои познати ориентири, каквото беше старото изсъхнало дърво в полето, вече ги нямаше. Единствено планината не се променяше никога. Както винаги непоклатима, покрита с гъсти зелени дървета — вечният страж на Чаринга.

Матилда с облекчение си пое дъх, когато наближиха къщата и видя, че нямаше видими поражения.

— Господи! Виж това!

Дрезгавият шепот на Том я накара да погледне в посоката, накъдето сочеше ръката му.