Последният валс на Матилда

— Следващата седмица ще дойдат стригачите. Ако успееш да приключиш с маркирането и скопяването и докараш стадото в Уилга, ще можем да ги острижем заедно с моите.

— Колко ще ми струва това? — Том беше изключително мил, но тя трябваше да разсъждава трезво.

Той се усмихна широко.

— Е, Моли — каза провлачено, — това зависи от много неща.

Матилда вдигна въпросително вежди и го погледна.

— Имам уговорка с Нула Нула и Мачри. Тази година ще докарат стадата си при мен. И двамата могат да дадат някоя и друга пара отгоре, за да покрием и твоите разходи.

Матилда се усмихна на свой ред.

— Хитро.

Том поклати глава.

— Няма такова нещо. Старият Фергъс може да си позволи да даде малко повече пари, също и Лонгхорн. И двамата са дърти скъперници. Какво ще кажеш?

— Благодаря — отговори Джени, дълбоко трогната, и протегна ръката си, за да скрепят сделката. — По още една чаша чай няма да ни дойде зле. Устата ми е ужасно пресъхнала.

Тя доля още чай в чашата му, като си мислеше по какъв начин би могла да му се отблагодари. Том Финли притежаваше способността да чете мислите й и с годините това му умение не бе отслабнало.

— Разбира се, ще живееш в къщата при нас с Ейприл, но имай предвид, че няма да острижем овцете ти даром. Има куп неща, в които можеш да помагаш и накрая дори няма да имаш сили да ми благодариш.

Матилда допуши мълчаливо цигарата си. Един ден щеше да намери начин да му върне жеста. Той беше единственият съсед, който й предложи помощта си, и тя никога нямаше да забрави това.

След като Том си тръгна, Матилда отиде при колибите на аборигените.

— Гейб, утре отиваме да съберем останалата част от стадото. Двете ти най-големи момчета могат да останат тук и да наглеждат овцете в ливадата. Ще откараме стадото в Уилга.

— Стригачницата ни много хубава, господарке. Защо ходим в Уилга?

Матилда погледна кокалестото му тяло, загърнато в тънко одеяло.

— Защото там ще ни излезе по-евтино.

Той се намръщи, докато се опитваше да проумее думите й.

— Трудна работа, господарке. Аз и момчетата изморени — каза със скръбен глас.

Матилда преглътна нетърпението си. Тя също бе изморена, дори изтощена. Гейбриъл беше един мързелив нехранимайко.

— Искаш ли захар и бекон, Гейб?

Той се ухили и кимна.

— Ще ги получиш, когато докараме стадото обратно от Уилга — каза твърдо Матилда.

Усмивката му се изпари и той погледна крадешком към жена си.

— Не мога оставя госпожата. Скоро се роди бебето.

Отвътре започна да й кипва.

— Тук има още шест проклети жени, които могат да се грижат за нея, Гейб. Това е четвъртото й дете и ти никога не си при нея, когато започне да ражда.

Тя погледна към мърлявите деца, които играеха в мръсотията около лагера. Възрастта им варираше от лазещи бебета до юноши. Цветът на кожата им бе различен — от гарвановочерна до млечнокафява. Повечето бяха наследили черната коса на предците си, но някои от тях имаха руси като кълчища коси. Вероятно един или двама от помощник-овчарите на път към следващата ферма са били зажаднели за женски ласки.

— Къде са момчетата? Имам нужда и от тяхната помощ.

Гейбриъл погледна в далечината.

— Караджонг — промърмори. — Дават добри пари на помощник-овчари.

Ако толкова им е добре там, то тогава защо, по дяволите, не се вдигнат и не се преместят всичките в Караджонг? Нищо не каза. Докато нещата в Чаринга не се оправеха, щеше да има нужда от тях и трябваше да ги насърчи да останат. Заплащането им бе символично, но Господ й бе свидетел, че й лазеха по нервите.

— Сега ще ти дам един чувал захар и един брашно. Като върнем стадото от Уилга ще има по още един плюс малко бекон.

Известно време се гледаха един друг, после Гейбриъл кимна в съгласие.

Двамата му малки сина бяха пъргави колкото Блу в подкарването и преследването на отделилите се овце. Въпреки това събирането на цялото стадо им отне три дена. Дни, през които небето се навъси и се появиха плътни черни облаци, а далечните гръмотевици предвещаваха дъжд. Това не им попречи да събират овцете една по една и да ги затварят на етапи в ливадата край къщата, а после да се връщат за следващите. Облаците задържаха ценния си товар, разпръснати от топлите сухи ветрове, които раздвижваха изсъхналата трева и всяваха безпокойство у овцете.

На четвъртия ден, малко преди зазоряване, Матилда събра в дисагите нещата, които щяха да й трябват през следващите няколко седмици и оседла Лейди. Застана до оградата и се загледа в мърдащите закръглени задници на овцете. Въпреки сушата в Чаринга имаше достатъчно трева и дебелите пухкави овце изглеждаха здрави и силни. Известна част от натрупаните тлъстини щеше да се стопи в прехода до Уилга, но качеството на вълната беше най-важното нещо.

— Наближава буря, господарке — отбеляза Гейб, който яздеше, седнал настрани на седлото.

Матилда погледна нагоре. Облаците отново се скупчваха, въздухът бе наситен с електричество, сякаш земята и небето бяха две гигантски пръчки, които се триеха една в друга.

— Да побързаме тогава.

Тя даде сигнал на момчетата да отворят портите.