Последният жив

Беше на път да се откаже, когато далеч напред, в светлината на един уличен стълб, някакво червено петно привлече погледа му. Той намали, отби до бордюра и измъкна верния си бинокъл. Може би това не значеше нищо, тук доста хлапета носеха на главите си отличителните кърпи на улични банди, като повечето бяха червени. Червено значи кръв — мрачна ирония на участниците в един кървав занаят. Ала след миг Уеб усети как сърцето му заби по-бързо. Момъкът носеше същите дрехи — отрязана на кръста тениска и бермуди, смъкнати под цепката на задника. Беше същият симпатяга, който продаваше непречистен кокаин и други подобни стоки в тъмната улица в онази нощ, когато екипът на Уеб се бе отправил на последния си поход.

Уеб угаси двигателя, остави колата да се движи по инерция, докато спре сама, и тихо слезе. Помисли си да вземе пушката от багажника, но после си каза, че и пистолетът стига. Пушката само щеше да му пречи. Той стисна дръжката на пистолета и бавно се запрокрадва по улицата, като се придържаше към сенките. На пътя му между него и хлапака имаше улична лампа. Тъкмо когато навлезе в осветения участък, отнякъде се чу писък. Хлапакът вдигна глава, видя го и удари на бяг. Уеб изруга наум и се спусна подире му.

— Какво бе, не щеш ли вече да ти изтъргувам пушката? — подвикна той.

Младежът свърна в една сляпа уличка. Уеб си каза, че не бива да го следва повече дори въоръжен, и се спря. Да попадне на такова място, в този час и без подкрепление — това бе все едно да обърне пистолета и да се гръмне сам. Не му бе никак лесно да се откаже, защото момъкът с кърпата на главата му трябваше, и то много. Логиката на Уеб му казваше, че може би тъкмо този хубавец бе включил дистанционно лазерното устройство, което на свой ред бе задействало картечниците. Но вече бе взел решението си. Някой друг път, моето момче. И тогава вече ще ти извия врата.

Уеб се обърна и закрачи към колата си. И тогава ги забеляза. Не бързаха. Бяха може би около дузина. Наред със собствените им удължени сенки върху тухлената стена се проектираха и разнообразните цеви на оръжията им. След като пътят му към колата беше отрязан, Уеб се хвърли в уличката и затича, колкото го държаха краката. Зад гърба си чу, че преследвачите му сториха същото.

— По дяволите! — изстена той. Дали не беше капан?

Уличната лампа остана далеч назад и Уеб можеше да разчита само на едва забележими отблясъци от проясняващото се небе, като се ориентираше главно по звука от бързи стъпки пред и зад себе си. За съжаление в този лабиринт от високи тухлени стени ехото не беше надежден ориентир. Заслушан в тичащите крака, Уеб рязко свиваше ту вляво, ту вдясно, докато накрая разбра, че се е загубил. След поредния завой той спря и се притаи. Беше сигурен, че поне половината от преследвачите вече са се отделили от групата, за да му преградят пътя; струваше му се, че от известно време бягат в кръг. Стъпките продължаваха да се чуват, но вече не беше ясно от коя посока. Той се шмугна в съседната тъмна уличка и се заслуша. Тишина. А тишината означаваше само едно — те се прокрадваха безшумно към него. Уеб се огледа напред, назад и нагоре. Нагоре му се струваше най-добре. Той се набра на ръце по металната противопожарна стълба, изкачи няколко стъпала и замръзна на място. Стъпките се чуха отново, съвсем близо. Тогава ги видя. Бяха двама, излязоха иззад ъгъла. С бръснати глави, кожени якета, торбести, ниско препасани джинси, каквито се носят в затвора, и груби обувки. Явно изгаряха от нетърпение да пробват подкованите си подметки върху лицето му.

Двамата се спряха и се озърнаха. Бяха точно под него. Погледнаха напред, назад… той си каза, че само след миг — също като него — ще погледнат и нагоре. Преди да успеят да сторят това, тялото му се залюля във въздуха и двата му крака се врязаха с всичка сила в лицата им. От силния откат телата им се удариха глухо в тухлената стена и се свлякоха. Той се пусна от стълбата, леко изкълчи глезена си, но бързо скочи на крака и докато двамата нападатели стенеха и хленчеха на земята, ги цапардоса подред с дръжката на пистолета си в основата на тила. Това щеше да ги приспи за доста време. После грабна оръжията им, запокити ги в близкия контейнер за боклук и побегна.

Около него отново започнаха да се чуват стъпки на бягащи крака, както и единични изстрели. Уеб не можеше да каже дали това бяха собствените му преследвачи, или тези нощни шумове бяха обичайни за квартала. На следващия завой нещо го удари ниско и го подкоси. Уеб падна тежко на земята, пистолетът му отхвръкна встрани, той се претърколи и скочи на крака с вдигнати за бой юмруци.

Срещу него стоеше момъкът с червената кърпа; устата му бе разкривена в същата идиотска, зловеща усмивка както първия път. Ножът в ръката му беше дълъг почти колкото самата ръка.